Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— По дяволите — каза Чътски. — Пак ли ще вали?

— Както всеки ден по това време — казах.

— Лошо — каза той. — Трябва да направим нещо, преди да е заваляло. Твой ред е, Декстър.

— Мой? — попитах, стреснат в своите размишления върху излязлата от пътя медицинска злоупотреба. Бях се съгласил да ги придружавам, но да правя нещо не влизаше в сметките ми. Виж ти! Имаме двама твърди бойци, които си седят мързеливо, докато изпращаме Деликатния Декстър с трапчинките срещу опасността? Къде е тук смисълът?

— Твой — каза Чътски. — Аз трябва да стоя на заден план и да гледам какво ще стане. Ако това е той, мога да се оправя. А Деби… — Той й се усмихна, макар че тя сякаш му се мръщеше. — Деби е прекалено много ченге. Тя върви като ченге, взира се като ченге и може дори да се опита да му напише квитанция за глоба. Той ще я познае от цяла миля. Така че си ти, Декс.

— Аз да направя това? — попитах; признавам, че все още изпитвах справедливо възмущение.

— Просто мини покрай къщата и се върни. Отваряй си очите и ушите, но не бъди прекалено очебиен.

— Не знам как да бъда очебиен — казах.

— Страхотно. Значи за теб ще е просто като фасул.

Беше ясно, че нито логиката, нито напълно справедливият гняв могат да помогнат, така че отворих вратата на колата и слязох, но не можах да се откажа от изстрел на раздяла. Наведох се над прозореца на Дебора и казах:

— Надявам се да доживея, за да съжалявам за това. — И съвсем услужливо наблизо тресна гръм.

Бавно се помъкнах по тротоара към къщата. Под краката ми имаше листа, две-три смачкани картонени кутии от плодов сок и нечий празен детски пакет от закуска. Котка се стрелна по тревата, докато минавах покрай нея, после внезапно седна, за да си оближе лапите и да ме гледа вторачено от безопасно разстояние.

В къщата с многото коли пред нея музиката се смени, някой зарева: „Хуууу!“ Приятно беше да знам, че някой си прекарва добре, докато аз крачех към смъртна опасност.

Завих наляво и тръгнах по извивката към глухия край на улицата. Хвърлих поглед към къщата с фургона пред нея, чувствах се много горд от напълно неочебийния начин, по който се справях. Полянката беше обрасла, а на автомобилната алея имаше няколко мокри вестника. Не се мяркаха никакви видими купчини отстранени човешки части и никой не изскочи и не се опита да ме убие. Но пък чух телевизор да гърми някакво игрово шоу на испански. Мъжки глас се надигна над този на истеричния говорител и се счупи чиния. И тъй като порив на вятъра донесе първите едри и тежки капки дъжд, довя и мирис на амоняк откъм къщата.

Продължих покрай къщата и се върнах към колата. Още дъждовни капки пльокаха по тротоара, отново изтрещя гръмотевица, но пороят се позабавяше. Скочих в колата.

— Нищо особено зловещо — докладвах. — Полянката се нуждае от косене, мирише на амоняк. Гласове в къщата. Или си говори сам, или има и друг с него.

— Амоняк — каза Кайл.

— Да, така мисля. Може би просто почистващи средства.

Кайл поклати глава.

— Службите по чистота не използват амоняк, миризмата му е твърде силна. Но знам кой си служи с него.

— Кой? — попита Дебора.

Той й се ухили.

— Ей сега ще се върна — каза и се измъкна от колата.

— Кайл! — извика Дебора, но той само помаха с ръка и тръгна право към главната врата.

— Гадост — измърмори Дебора, когато той почука; гледаше тъмните облаци на приближаващата буря.

Вратата отвори нисък набит мъж с тъмен тен и черна коса, падаща по челото му. Чътски му каза нещо и за момент никой от двамата не помръдна. Ниският огледа улицата, после погледна Кайл. Кайл извади ръка от джоба си и му показа нещо — пари? Човекът погледна нещото, отново погледна Чътски, после широко отвори вратата. Чътски влезе. Вратата се затръшна.

— Гадост — повтори Дебора. Гризеше си един нокът — нещо, което не я бях виждал да прави от дете. Явно беше вкусен, защото когато го довърши, се залови с друг. Беше на третия, когато вратата на къщата се отвори и Чътски излезе, усмихваше се и махаше с ръка. Вратата се затвори и той изчезна зад стена от вода — облаците най-после бяха решили да се излеят. Чътски дойде, като тежко тропаше по улицата, и се плъзна на предната седалка, мокър до кости.

— Проклятие! — каза. — Вир-вода съм!

— За какъв дявол беше цялата тая работа? — попита Дебора.

Чътски вдигна вежда към мен и отметна косата си от челото.

— Нали се изразява много елегантно?

— Кайл, да те вземат дяволите!

— Миризма на амоняк — каза той. — Няма приложение в хирургията и никаква фирма по почистването не би го използвала.