Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Какво смяташ? — попита.

Чътски само сви рамене.

— Хм-хм. Би могло. Нека почакаме малко. — И това беше цялата продължителност на нашия искрящ разговор за над половин час. Едва ли достатъчно, за да поддържа мисълта ти жива, и аз се оказах мислено понесен към тясната черупка на своя апартамент, където малка кутия от палисандрово дърво съхранява известен брой предметни стъкла от тези, които се слагат под микроскопа. Всяко от тях съдържаше единствена капка кръв — много добре изсушена, разбира се. Иначе нямаше да държа тази гадост в къщата си. Четиридесет мънички прозорчета към моето сенчесто друго аз. Една капка от всяко от моите малки приключения. Там беше Първата медицинска сестра, която беше убивала пациентите си с внимателно премерена свръхдоза под претекст за смекчаване на болката. И веднага, в следващото жлебче на кутията, учителят от професионалната гимназия, който беше удушавал медицински сестри. Чудесен контраст, а аз обичам иронията.

Толкова много спомени! И докато галех всеки от тях, ставах все по-нетърпелив да прибавя нов, четиридесет и първи, макар че номер четиридесет, Макгрегър, едва ли бе изсъхнал достатъчно. Но понеже беше свързан със следващия ми проект и поради това ми се струваше някак недовършен, изгарях от нетърпение да го приключа. Щом само се уверях за Рийкър и намерех някакъв начин…

Стреснах се. Може би богатият десерт беше запушил артериите в черепа ми, но бях забравил подкупа на Дебора.

— Дебора? — казах.

Тя ме погледна през рамо, с малка съсредоточена бръчка на челото.

— Какво?

— Почвай.

— Стига глупости!

— Няма никакви глупости. Всъщност се наблюдава пълна липса на глупости, както и на елементарна благодарност към моя могъщ умствен труд. Нямаше ли някакво споменаване на дребни нещица, които се канеше да ми кажеш?

Тя погледна Чътски. Той беше вторачен право напред, все още със слънчевите очила — а слънчевите очила не мигат.

— Ами… добре. В армията Доукс е бил в Специалните части.

— Знам. Има го в личния му файл.

— Но не знаеш, приятелче — каза Кайл, без да помръдне, — че Специалните части си имат и тъмна страна. Доукс е бил от нея. — Много тънка усмивчица леко нагъна лицето му само за секунда, толкова лека и внезапна, че може и да съм си я въобразил. — Преминеш ли към тъмната страна, оставаш там завинаги. Не можеш да се върнеш.

Погледах още малко как Чътски седи съвсем неподвижен, после погледнах Дебс. Тя сви рамене.

— Доукс е бил стрелец. Армията е позволила на ония в Салвадор да го наемат и той е убивал хора за тях.

— Командировка за убийства — каза Чътски.

— Това обяснява личността му — казах. Мислех си, че обяснява също и много повече от това, например ехото, което чух, когато моят Мрачен странник извика.

— Трябва да разбереш какво беше — каза Чътски. Беше малко зловещо да чуваш гласа му, излизащ от напълно неподвижно и безчувствено лице, сякаш наистина идваше от магнетофон, който някой е сложил в тялото му. — Ние си мислехме, че спасяваме света. Че жертваме живота си и всяка надежда за нещо нормално и почтено, заради каузата. Оказа се, че просто продаваме душите си. Аз, Доукс…

— И доктор Данко — добавих аз.

— И доктор Данко. — Чътски въздъхна и най-после помръдна, като за малко обърна глава към Дебора, после отново се загледа напред. Поклати глава: движението изглеждаше толкова голямо и театрално след сковаността му, че ми се прииска да заръкопляскам. — Доктор Данко започна като идеалист, както и ние, останалите. Той открил в медицинското училище, че нещо вътре в него липсва и че може да върши разни работи с хората и да не изпитва никакво съчувствие. Въобще никакво. Това е много по-рядко срещано, отколкото си мислиш.

— О, сигурен съм, че е така — казах и Дебора ме погледна.

— Данко обичаше родината си — продължи Чътски. — Така че и той премина към тъмната страна. Съзнателно, за да използва таланта си. А в Салвадор… в Салвадор разцъфтя. Вземаше онези, които му водехме, и просто… — Млъкна и пое дъх, после бавно го изпусна. — Гадост. Видяхте какво прави.

— Много оригинално — казах. — Творческо.

Чътски изпръхтя в нещо като смях, в който нямаше никакъв хумор.

— Творческо. Даа. Може да се каже. — Поклати глава наляво, надясно, наляво. — Казах, че не му беше неприятно да върши такива неща — а в Салвадор започна да ги харесва. Седеше в стаята за разпити и задаваше лични въпроси. После, когато започваше да… Обръщаше се към човека по име, сякаш беше зъболекар или нещо подобно, и казваше: „Да опитаме номер пет“, или номер седем, или някакъв там. Сякаш всичките бяха модели.