Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Чаках.

Някои от нас, разбира се, намират това за по-трудно от други и няколко дни по-късно, една неделна сутрин, телефонът звънна.

— Проклятие — каза Дебора. Беше почти облекчение да чуя, че е отново станала познатото ми раздразнително същество.

— Благодаря, добре съм, а ти?

— Кайл ме прави на луда — каза тя. — Разправя, че нищо не може да се направи, освен да чакаме, но не ми казва какво чакаме. Изчезва за по цял ден и не ми казва къде е бил. А после само чакаме още. Толкова ми писна да чакам, че ме заболяха зъбите.

— Търпението е добродетел — казах.

— И да съм добродетелна ми писна — беше отговорът. — И ми втръсна до смърт снизходителната усмивка на Кайл, когато го питам какво можем да направим, за да пипнем онзи тип.

— Е, Дебс, не знам какво мога да направя, освен да ти съчувствам. Съжалявам.

— Мисля, че можеш да направиш адски повече от това, братле.

Въздъхнах тежко, повече заради нея. Въздишките се чуват толкова добре по телефона.

— Това е неприятното в репутацията на гангстера, Деб. Всеки мисли, че мога да застрелям всеки в окото от тридесет крачки по всяко време.

— Аз все още го мисля.

— Твоето доверие стопля сърцето ми, но не разбирам нищичко от този тип авантюри, Дебора. Оставам напълно безучастен.

— Трябва да намеря този тип, Декстър. И да натрия носа на Кайл с него — заяви тя.

— Мислех, че го харесваш.

Тя изсумтя.

— Боже, Декстър. Май нищо не разбираш от жени. Разбира се, че го харесвам. Точно затова искам да му натрия носа.

— О, добре, вече почвам да разбирам.

Тя замълча, после много небрежно каза:

— Кайл спомена някои интересни неща за Доукс.

Усетих как моят приятел с дългите зъби вътре в мен се изпъна съвсем мъничко и абсолютно мъркащ.

— Ти просто внезапно стана много мека, Дебора — казах. — А трябваше само да ме попиташ.

— Ами попитах те, но ти ми изсипа целия онзи боклук за това как не можеш да ми помогнеш — отвърна тя, като пак стана добрата стара пряма Дебс. — Да се върнем на въпроса. Какво има при теб?

— В момента нищо — отговорих.

— Дрън-дрън — каза Дебора.

— Но може би мога да открия това-онова.

— Кога?

Признавам, че бях раздразнен от отношението на Кайл към мен. Какво беше казал? Аха — за помията и лайната. Сериозно — кой написа този монолог? И внезапният пристъп на податливост у Дебора, която винаги е била моя мишена, ни най-малко не беше ме успокоил. Така че не трябваше да го казвам, но го казах.

— Какво ще кажеш за обяд? Да речем, че бих хапнал нещо в един. В „Байлийн“, след като Кайл плаща.

— Това ще го проверя — каза тя и добави: — Работите около Доукс… са доста добри. — И затвори.

Е, добре — казах си. Внезапно нямах нищо против да поработя в неделя. В края на краищата единствената алтернатива беше да вися при Рита и да гледам как сержант Доукс обраства с мъх. Но ако намерех нещо за Дебс, може би най-после щях да получа малката пролука, на която се надявах. Просто трябваше да съм умното момче, каквото всички смятахме, че съм.

Но откъде да почна? Имаше безкрайно малко за продължаване, след като Кайл беше изтеглил отдела от местопрестъплението, преди да направим каквото и да било освен поръсването на прах за отпечатъци. Много пъти в миналото бях печелил някакви скромни кафеникави точки пред моите полицейски колеги, като им бях помагал да проследят болните извратени демони, които живееха само за да убиват. Но това беше, защото ги разбирах, защото и аз самият съм болен и извратен демон. Този път не можех да разчитам на някакви намеци от страна на Мрачния странник, който беше приспан в неспокоен сън, горкичкият. Трябваше да разчитам на собствената си гола вродена съобразителност, която също тревожно си мълчеше.

Може би ако можех малко да подхраня мозъка си, той щеше да превключи на висока скорост. Отидох в кухнята и си намерих банан. Беше много хубав, но кой знае защо, не изстреля никаква умствена ракета.

Хвърлих кората в коша и погледнах часовника. Е, скъпо момче, минали са цели пет минути. Прекрасно. И ти вече успя да измислиш, че не можеш нищо да измислиш. Браво, Декстър.

Наистина имаше прекалено малко отправни точки. Фактически имах само жертвата и къщата. И понеже бях относително сигурен, че жертвата не е имала много за казване, дори ако й бяхме върнали езика, оставаше къщата. Разбира се, беше възможно тя да е принадлежала на жертвата. Но декорът изглеждаше толкова временен, че това сигурно не беше така.

Странно е да си отидеш от такава къща просто ей така. Но той беше направил това, и то без някой да му диша във врата и да го кара да напусне набързо и в паника. Което пък значеше, че го е направил нарочно, като част от плана си. А това означаваше, че е имало къде другаде да отиде. Може би все още беше в района на Маями, тъй като Кайл го търсеше тук. Това беше изходна точка — и си я измислих съвсем сам. Добре дошъл, господин Мозък.