Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Хоби — повтори Кайл, без да сваля слънчевите си очила от мен. Мисля, че това беше предназначено да ме сплаши, но имах чувството, че очите му може и да са затворени. Някак си успях да не се разтреперя.

— Той е нещо като любител по психологически профили — каза Дебора.

Кайл не помръдна и за момент се запитах дали не е заспал зад тъмните очила.

— Хм — каза той най-после и се облегна назад. — Е, какво мислиш за този тип, Декстър?

— О, само основното засега — отговорих. — Някой с голям опит по медицина и тайна дейност, който е откачил и трябва да отправи послание, свързано някак с Централна Америка. Вероятно ще го направи отново след време, разчетено по-скоро за максимално въздействие, отколкото поради усещането, че трябва да го направи. Така че той всъщност не е стандартният сериен тип на — какво? — попитах. Кайл беше забравил за добродушната си усмивка и седеше съвсем изправен, със стиснати юмруци.

— Какво искаш да кажеш с тая Централна Америка?

Бях съвсем сигурен, че и двамата знаем точно какво имам предвид за Централна Америка, но си помислих, че споменаването на Салвадор ще е прекалено. Не си струваше да променям безгрижния си акредитив на „това-е-само-хоби“. Основната цел на идването ми все пак беше да открия нещо за Доукс, и ето че се видя пролука — е, признавам, че беше прекалено очевидна, но беше сработила.

— О — казах, — не е ли вярно? — Всичките години на обучаване в имитирането на човешки изражения се изплатиха сега, когато намъкнах най-хубавото: за невинно любопитство.

Кайл явно не можеше да реши дали е вярно. Работеше здравата с челюстните си мускули, но пък отпусна юмруци.

— Трябваше да те предупредя — каза Дебора. — Много го бива.

Чътски изпухтя и поклати глава.

— Виждам — каза. И с видимо усилие отново се облегна назад и намъкна усмивката си. — Доста добре, приятелче. Как стигна до всичко това?

— О, не знам — казах скромно. — Просто изглежда очевидно. Трудното е да разбереш как е замесен сержант Доукс.

— Леле боже — каза той и отново стисна юмруци. Дебора ме погледна и се засмя, не съвсем със смеха, отправен към Кайл, но все пак се чувствах добре, като знаех, че може от време на време да си спомня, че сме в един и същи екип.

— Казах ти, че е добър — обърна се към Кайл.

— Леле боже — повтори Чътски. Несъзнателно свиваше и опъваше показалеца си, сякаш дърпаше невидим спусък, после обърна слънчевите си очила към Дебора. — Права си — каза и отново се обърна към мен. Гледа ме твърдо известно време, вероятно да провери дали няма да хукна към вратата, или да заговоря на арабски, после кимна. — Какво е това за сержант Доукс?

— Не се опитваш само да натопиш Доукс в помията, нали? — попита ме Дебора.

— В заседателната зала на капитан Матюс — казах, — когато Кайл видя Доукс, за един миг си помислих, че се познаха.

— Не съм забелязала — каза Дебора и смръщи вежди.

— Беше заета с изчервяване — казах. Тя пламна отново, което, както ми се стори, беше малко излишно. — Освен това Доукс беше човекът, който знаеше кого да повика.

— Доукс поназнайва нещо — призна Чътски. — От военната си служба.

— Какво по-точно? — попитах. Чътски ме изгледа продължително, или поне това направиха очилата му. Потупваше по масата с тъпия си пръстен на кутрето и слънцето проблясваше в големия диамант в центъра. Когато най-после заговори, температурата на масата все едно спадна поне с десет градуса.

— Приятелче — каза той, — не искам да ти навличам неприятности, но трябва да зарежеш това. Оттегли се. Намери си друго хоби. Или иначе си до гуша в света на помията и ще се удавиш в лайна.

Келнерът изникна отново до рамото му, преди да измисля нещо прекрасно за отговор. Чътски не свали очила от мен доста дълго. После протегна менюто на келнера и каза:

— Тук наистина правят много хубава рибена чорба.

Дебора изчезна до края на седмицата, което твърде малко допринесе за самоуважението ми, защото колкото и да е ужасно да го призная, без нейна помощ бях приклещен. Не можех да измисля никакъв алтернативен план да се отърва от Доукс. Той си беше все там, паркиран под дървото срещу апартамента ми, следваше ме до къщата на Рита — и не намирах никакви отговори. Някога гордият ми мозък сега си гонеше опашката и ловеше само въздух.

Усещах как Мрачният странник се търкаля и скимти, и се бори да изскочи и да поеме кормилото, но се появяваше Доукс, приведен към предното стъкло, и ме караше да се укротя и да посегна към поредната кутия бира. Бях работил прекалено упорито и прекалено дълго, за да постигна съвършенство в нищожния си живот, и нямах намерение да го разрушавам сега. Със Странника можехме да почакаме още малко. Хари ме беше научил на дисциплина и тя трябваше да ме изведе до по-щастливи дни.