Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Той все така гледаше връхчето на въдицата си.

— Мама казва, че може би.

— Така ли? — попитах и той кимна, без да ме погледне.

Главата ми се завъртя. Какво си мислеше Рита? Бях толкова потънал в тежката работа да набия в гърлото на Доукс собствения си фалшив образ, че всъщност съвсем не бях помислил какво става в главата на Рита. А явно трябваше. Можеше ли тя наистина да си мисли, че… че… Това беше немислимо. Но предполагам, че по странен начин това би могло да има смисъл, ако си човешко същество. За щастие аз не съм и тази мисъл ми изглеждаше напълно ексцентрична. „Мама казва, че може би“? Може би ще стана баща на Коуди? Което означаваше, хм…

— Е — казах, което беше много добро начало, като се имаше предвид, че нямах абсолютно никаква представа какво мога да кажа след това. За мой късмет точно когато осъзнах, че от устата ми няма да излезе нищо подобно на разбираем отговор, връхчето на въдицата на Коуди рязко се дръпна. — Кълве! — извиках и в следващите няколко минути бях зает изцяло с рибата, тъй като кордата на неговата въдица забръмча на макарата. Рибата правеше яростни зигзаги наляво, надясно, под лодката, после направо към хоризонта. Но бавно, въпреки няколкото й дълги отдалечавания, Коуди я приближаваше все повече. Показвах му как да държи върха на въдицата нагоре, да намотава кордата, да кара рибата да се приближава, докато не се наведох и не я измъкнах. Коуди я загледа как се мята по палубата, опашката й удряше бясно.

— Браво — казах. — Много е хубава. — Наведох се да я откача, но тя се мяташе и не можах да я хвана. Тънка струйка кръв потече от устата й върху чистата ми бяла палуба — малко дразнещо.

— Уф! — възкликнах. — Май е глътнала кукичката. Ще трябва да я отрежем. — Извадих рибарския си нож от пластмасовия калъф и го оставих на палубата. — Ще има много кръв — предупредих Коуди. Не обичам кръв и не я исках на лодката ми, дори ако е от риба. Направих две крачки, за да отворя чекмеджето и да взема парцал…

— Ха! — чух зад себе си тихо възклицание. Обърнах се.

Коуди беше взел ножа и го беше забил в рибата, гледаше как тя се бори да се измъкне от острието. После го извади и го заби пак, този път дълбоко в хрилете й. По палубата потече кръв.

— Коуди! — казах.

Той ме погледна и, чудо на чудесата, усмихна се.

— Харесва ми да ловя риба, Декстър.

До понеделник сутринта още не се бях свързал с Дебора. Обаждах се непрекъснато и въпреки че вече можех спокойно да изтананикам интонацията на телефонния секретар, Дебора не отговаряше. Това ставаше все по-отчайващо. Бях стигнал до възможен път за измъкване от задушаващата прегръдка на Доукс, а не можех да помръдна по-нататък от телефона. Ужасно е да ти се налага да зависиш от някого.

Но покрай множеството си други скаутски добродетели аз съм настойчив и търпелив. Оставях десетки съобщения, всичките весели и хитри, и положителното мислене трябва да си беше свършило работата, защото накрая получих отговор.

Тъкмо се бях наместил на стола пред бюрото си, за да напиша доклад за едно двойно убийство, нищо особено. Единствено оръжие, вероятно мачете, и няколко мига на дива страст. Първоначалните рани на двете жертви бяха нанесени в леглото, където те очевидно бяха заловени на местопрестъплението. Мъжът беше успял да вдигне ръка, но малко прекалено късно, за да предпази шията си. Жената бе успяла да стигне до вратата, преди ударът в горната част на гръбнака да предизвика фонтан от кръв по стената до вратата. Обикновена работа, от вида, който съставлява по-голямата част от задълженията ми, и изключително неприятна. Просто в две човешки същества има наистина много кръв и когато някой реши да я пусне цялата навън, тя причинява ужасна и отблъскваща мръсотия, която лично аз намирам дълбоко оскърбителна. Организирането и анализирането й обаче значително подобрява самочувствието ми и работата ми понякога е изключително удовлетворяваща.

Но точно тази не беше. Бях открил кръв върху таванския вентилатор, най-вероятно от острието на мачетето, когато убиецът го е вдигал между ударите. И понеже вентилаторът е работел, перката бе разхвърляла пръски из цялата стая.

Този ден беше доста натоварен за Декстър. Тъкмо се опитвах да формулирам правилно един пасаж в доклада си, за да посоча, че имаме работа с инцидент от така наречените „престъпления от страст“, когато звънна телефонът.

— Здрасти, Декс — каза гласът, толкова отпуснат, дори сънен, че не разбрах веднага, че е Дебора.