Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Е — казах, — слуховете за смъртта ти са преувеличени.

Тя се засмя и звукът отново беше невероятно сладък, съвсем различен от обикновеното й бодливо изкискване.

— Даа — каза тя. — Жива съм. Но Кайл ми отвори много работа.

— Напомни му за трудовото законодателство, сестричке. Дори сержантите имат нужда от почивка.

— Хмм, не знам за това. И да ти кажа, чувствам се доста добре. — И се засмя гърлено, толкова нетипично за нея, сякаш ме мамеше да й покажа най-добрия начин да среже кост на жив човек.

Помъчих се да си спомня кога съм чувал Дебора да казва, че се чувства доста добре, и при това да изглежда искрена. И изтърсих направо:

— Не приличаш на себе си, Дебора. Какво е станало с теб, за бога?

Този път смехът й беше малко по-дълъг, но все така щастлив.

— Обикновеното — отговори. И отново се засмя. — Добре де, какво има?

— О, нищо — казах аз с тона на самата невинност. — Единствената ми сестра изчезва за дни и нощи, без да каже и дума, и после се обажда и гука като гугутка. Така че просто горя от естествено любопитство да разбера какво става, това е.

— Виж ти — каза тя. — Трогната съм. Май като че ли си имам почти истински брат-човек.

— Да се надяваме, че няма да отиде по-далече от „почти“.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно? — попита тя.

— Вече съм гладен. В „Релампаго“?

— Ммм, не. Ами „Азул“?

Мисля, че изборът й на ресторант имаше толкова смисъл, колкото и всичко около нея тази сутрин, защото нямаше изобщо. Дебора се хранеше по закусвалните, а в „Азул“ обядваха саудитските крале, когато бяха в града. Очевидно преобразяването й в нещо чуждо вече беше завършено.

— Точно така, Деб, „Азул“. Тъкмо ще си продам колата, за да платя, като се срещнем там.

— В един — каза тя. — И нямай грижа за парите. Кайл ще плати сметката. — И затвори. А аз не успях да кажа АХА! Но проблесна малка светлинка.

Кайл ще плати значи! Добре, добре. При това в „Азул“.

Ако евтиният блясък на Южния плаж е част от Маями, предназначена за несигурни въображаеми знаменитости, „Азул“ е за хора, които се присмиват на блясъка. Малките кафенета, с каквито е претъпкан Южният плаж, се борят за внимание с пронизителната шумотевица на крещяща и евтина показност. От тях до „Азул“ е колкото от земята до небето.

Оставих колата си на задължителния служител по паркирането на малкия павиран кръг отпред. Обичам си я, но ще призная, че сравнението с подредените наоколо ферарита и ролс-ройсове не беше в нейна полза. Въпреки това служителят не ми отказа да я паркира, макар че вероятно се беше досетил, че от това няма да последва бакшиш, особено от ония, с които явно беше свикнал. Предполагам, че спортната ми риза и кафеникавият панталон бяха непогрешим белег, че няма как да му оставя дори стотачка.

Самият ресторант беше тъмен, прохладен и толкова тих, че се чуваше как пада черна карта на Американ Експрес. Отсрещната стена беше от тъмно стъкло с врата, която водеше към тераса. И там беше Дебора, седнала на малка масичка в ъгъла навън, и гледаше към водата. Срещу нея с лице към вратата на ресторанта седеше Кайл Чътски, който щеше да поеме сметката. Беше с много скъпи слънчеви очила, така че май наистина щеше да я плати. Приближих към масата и един келнер изникна от нищото и издърпа стол, който категорично беше прекалено тежък за всеки, който можеше да си позволи да се храни тук. Келнерът фактически не се поклони, но можех да отгатна, че сдържаността му струваше известно усилие.

— Здрасти, приятел — каза Кайл, когато седнах, и протегна ръка над масата. Тъй като смяташе, че съм новият му най-добър приятел, се наведох напред и се ръкувах с него. — Как върви работата с пръските?

— Винаги е много натоварено — казах. — А как е мистериозният посетител от Вашингтонското учреждение?

Дебора му се усмихна.

— Декстър се тревожи за мен.

— Е, те братята са за това — каза Чътски.

Тя ми хвърли бърз поглед и каза:

— Понякога и аз мисля така.

— Е, Дебора, знаеш, че просто ти пазя гърба — казах.

Чътски хихикна.

— Добра сделка. Аз поемам предната част. — И двамата се разсмяха. Тя хвана ръката му.

— От всякакви хормони и щастливости ме хваща скомина — казах. — Кажете ми опитва ли се някой всъщност да хване онова отвратително чудовище, или само си седим тука и се бъзикаме?

Кайл бързо завъртя глава към мен и вдигна вежда.

— Теб пък какво те интересува това, приятел?

— Декстър е много привързан към нечовешките чудовища — каза Дебора. — Нещо като хоби.