Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Ти? Обичаш да ловиш риба?

Той кимна. Две думи наведнъж бяха почти целият му дневен лимит.

— Добре тогава — казах аз. — Разбрахме се. Какво ще кажеш за утре сутринта?

— О — каза Рита. — Мисля, че… Така де, той не… Не си длъжен да го правиш, Декстър.

Коуди ме погледна. Естествено не каза нищо, но нямаше и нужда. Всичко беше в очите му.

— Рита — казах, — понякога момчетата имат нужда да се поотдалечат от момичетата. Утре сутринта с Коуди отиваме за риба. Рано-рано — обърнах се към Коуди.

— Защо?

— Не знам защо — отговорих. — Но обикновено се ходи рано, така че ще идем рано. — Коуди кимна, погледна майка си, после се обърна и тръгна към коридора.

— Наистина, Декстър, не трябва да…

Разбира се, че знаех, че не трябва. Но защо не? Нямаше да ми причини физическа болка. Освен това щеше да е хубаво да се поизмъкнем навън за няколко часа. Особено от Доукс. И във всеки случай — не знам защо е така — за кой ли път се уверявах, че хлапетата наистина имат значение за мен. Със сигурност не се разкисвам, когато учат хлапе да кара колело, но като цяло намирам децата за много по-интересни от родителите.

Следващата сутрин, по изгрев-слънце, с Коуди бавно се отдалечавахме по канала с моята петметрова моторница. Коуди носеше синьо-жълта спасителна жилетка и седеше много мирен на хладилника. Беше се привел, така че главата му почти беше изчезнала в жилетката, от което беше заприличал на ярка шарена костенурка.

В хладилника имаше сода и обяд, приготвен от Рита, лека закуска за десет-дванадесет души. Бях донесъл замразени скариди за примамка, понеже това беше първото излизане на Коуди и не знаех как ще реагира, като види как забивам острата метална кука в нещо още живо. На мен, разбира се, това по-скоро ми харесваше — колкото по-живо, толкова по-добре — но човек не може да очаква прекалено изтънчен вкус от едно дете.

Излязохме от канала към залива Бискейн и поехме към нос Флорида и покрай фара. Коуди не каза нищо, докато пред очите ни не се изпречи Стилтсвил, странната сбирка къщи, построени на грамадата посред залива. Тогава ме дръпна за ръкава. Наведох се, за да го чуя през рева на вятъра.

— Къщи — каза той.

— Да — изревах. — Понякога в тях дори има хора. — Той гледаше как къщите отминават покрай нас, после, когато започнаха да изчезват зад гърба ни, отново се намести на хладилника. Обърна се още веднъж да ги погледне, когато вече почти не се виждаха. След това само си седеше, докато не стигнахме до Фой и не намалихме скоростта. Включих мотора на неутрално, спуснах котвата, изчаках да се закачи здраво, после изключих мотора.

— Добре, Коуди — казах. — Време е да убием някоя риба.

Той се усмихна — изключително рядко събитие — и каза:

— Добре.

Гледаше ме с немигащо внимание, докато му показвах как да наниже скаридата на кукичката. После опита сам, промушваше куката много бавно и внимателно, докато връхчето й не се показа. Погледна я, после мен. Кимнах и той отново погледна скаридата, после пипна връхчето на кукичката.

— Добре е — казах. — Сега я пусни във водата. — Той ме погледна. — Рибите са там — казах. Коуди кимна и заметна през борда. И аз метнах моята въдица и зачакахме. Лодката леко се поклащаше.

Коуди бе абсолютно, напрегнато съсредоточен. Може би поради комбинацията от открита вода и малко момче не можех да не мисля за Рийкър. Въпреки че не можех да го разследвам открито, смятах, че е виновен. Кога щеше да разбере, че Макгрегър е изчезнал, и какво щеше да направи след това? Много вероятно беше да изпадне в паника и да се опита да изчезне и все пак колкото повече мислех, толкова повече се чудех. Има си нормално човешко нежелание да зарежеш целия си живот и да започнеш отначало на друго място. Може би просто щеше да е предпазлив известно време. Ако станеше така, можех да си запълня времето с допълнително изучаване на моя доста изключителен списък лица около онзи, който беше създал Виещия зеленчук на Северозападна четвърта улица. Фактът, че това приличаше много на заглавие от серията за Шерлок Холмс, не го правеше по-малко спешно. Трябваше някак да неутрализирам Доукс. Някак, по някакъв начин, някога трябваше да…

— Ти ще ми станеш ли татко? — внезапно попита Коуди.

Чист късмет си беше, че в устата ми нямаше нищо, което би могло да ме задави, но в момента усещах, че нещо е заседнало в гърлото ми, приблизително с размера на коледна пуйка. Когато отново бях в състояние да дишам, успях да изпелтеча:

— З-защо питаш?