Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Недвижимите имоти оставят доста следи дори когато се опитваш да ги скриеш. След петнадесет минути, прекарани пред компютъра, открих нещо — не съвсем следа, но поне стъпчица.

Къщата на Северозападна 4-та улица беше регистрирана на Рамон Пунтия — елементарно и очевидно измислено име. Но за къщата беше платено и не се дължаха никакви данъци — здравомислещо действие за човек, който цени уединението толкова, колкото явно го ценеше нашият приятел. Къщата беше купена с единствено плащане кеш, телеграфен превод от банка в Гватемала. Това изглеждаше малко странно. След като следата ни тръгва от Салвадор и минава през мрачните дълбини на тайнствена правителствена агенция във Вашингтон, защо ще прави ляв завой към Гватемала? Но бързо проучване онлайн на съвременното пране на пари показа, че всичко съвпада много добре. Явно Швейцария и Каймановите острови вече не бяха на мода и ако някой искаше дискретно банково обслужване в испаноезичния свят, Гватемала беше на върха.

Това повдигаше интересния въпрос колко пари е имал господин Осакатяващ и откъде идват. Но този въпрос в момента не водеше наникъде. Трябваше да приема, че е имал достатъчно и за още една къща, когато е свършил с тази, и вероятно на същата приблизителна цена.

Добре тогава. Върнах се към базата данни за недвижими имоти в район Дейд и потърсих други имоти, купени по подобен начин от същата банка. Имаше седем. Четири от тях бяха продадени за над един милион долара, което ми се стори малко множко за собственост за еднократно ползване. Те може би бяха купени от нещо не по-зловещо от най-обикновени наркобарони и 500 главни изпълнителни директори според оценката на „Форчън“.

Оставаха три имота, които изглеждаха възможни. Единият беше в Либърти Сити, предимно населен с чернокожи вътрешен район на Маями. Но при по-подробно проучване се оказа блок с апартаменти.

От останалите два имота единият беше в Хоумстед, в полезрението на гигантско бунище от градски боклук, известно като планина Боклучище. Другият беше също в южния край на града, съвсем до Куайл Руст Драйв.

Две къщи. Бях готов да се обзаложа, че някой току-що се е преместил в едната и прави неща, които могат да стреснат дамите, занимаващи се с благотворителност. Нямаше гаранция, разбира се, но наистина изглеждаше възможно, а и в края на краищата беше време за обяд.

„Байлийн“ е много скъпо заведение, в което не бих се пробвал със собствените си скромни средства. Облицована с дъб елегантност, която те кара да почувстваш нужда от вратовръзка и гети. Предлага също и една от най-прекрасните гледки към залива Бискейн и ако човек има късмет, има няколко маси, които предоставят това преимущество.

Или Кайл беше късметлия, или неговият мохо се беше поклонил на главния келнер, защото двамата с Дебора чакаха отвън на една от най-хубавите маси, като се трудеха над бутилка минерална вода и блюдо с нещо, което приличаше на пай с раци. Грабнах един и отхапах, докато сядах на стола срещу Кайл.

— Прелест! — казах. — Това трябва да е мястото, където отиват много добрите раци, когато умрат.

— Деби каза, че имаш нещо за нас — каза Кайл. Погледнах сестра си, която винаги е била Дебора, Деб или Дебс, но категорично не Деби. Тя не каза нищо обаче и пропусна тази нечувана волност покрай ушите си. И така, насочих вниманието си към Кайл. Той отново носеше дизайнерските очила и тъпият пръстен на малкия му пръст проблясваше, когато небрежно отмахваше косата от челото си.

— Надявам се, че имам — казах. — Но трябва да внимавам да не затъна в лайната.

Кайл ме изгледа продължително, после поклати глава и насилена усмивка помръдна устните му може би с милиметър нагоре.

— Добре — каза. — Дадено. Но ще се изненадаш, като разбереш колко наистина често става.

— Сигурен съм, че ще съм направо сащисан — казах и му подадох разпечатка от компютъра си. — Докато си поемам дъх, може да погледнеш това.

Кайл се намръщи и разгъна разпечатката.

— Какво е това?

Дебора се наведе напред и заприлича на нетърпеливата млада полицейска хрътка, каквато си беше.

— Намерил си нещо! Знаех си, че ще намериш.

— Това са само два адреса — каза Кайл.

— Един от тях може като нищо да е скривалището на един необикновен практикуващ медицина с минало от Централна Америка — споделих и му разказах как съм открил адресите. Трябва да призная, че изглеждаше впечатлен дори зад очилата.

— Трябваше да се сетя — каза. — Браво. — Кимна и перна хартията с пръст. — Върви след парите. Това винаги върши работа.