Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Разбира се, не мога да съм сигурен — казах.

— Естествено — каза той. — Мисля все пак, че си открил доктор Данко.

Погледнах Дебора. Тя поклати глава, така че се върнах към слънчевите очила на Кайл.

— Интересно име. Поляк ли е?

Чътски се прокашля и погледна към залива.

— Не точно. Имаше една реклама навремето. За ренде за зеленчуци. Данко сече, Данко реже. — Извъртя тъмните очила към мен. — Така му викахме. Доктор Данко. Правеше накълцани зеленчуци. Там.

— Но сега ги виждаме тук — казах. — Защо?

— Дълга история — каза Кайл.

— Това означава, че не иска да ти каже — обади се Дебора.

— В такъв случай ще изям още едно раче — казах, наведох се и взех последния рак от чинията. Наистина много ги биваше.

— Хайде, Чътски — каза Дебора. — Това е добър шанс да разберем къде е този тип. Сега какво ще направиш по въпроса?

Той сложи ръка върху нейната и се усмихна.

— Ще обядвам. — И взе менюто с другата си ръка.

Дебора цяла минута разглежда профила му. После издърпа ръката си и изтърси:

— Педераст!

Храната наистина беше прекрасна и Чътски се опитваше много упорито да бъде общителен и приятен, сякаш беше решил, че когато не можеш да кажеш истината, трябва да си очарователен. Честно казано, не можех да се оплача, тъй като и аз се измъквам със същия трик, но Дебора не изглеждаше особено доволна. Цупеше се и ровеше в чинията си, докато Кайл разказваше вицове и ме питаше дали ми харесва шансът на „Делфините“ да стигнат до финала тази година. Всъщност пет пари не давах дори ако „Делфините“ спечелят Нобелова награда за литература, но като добре дегизирано човешко същество имах няколко автентично звучащи бележки по въпроса и те сякаш задоволиха Чътски, докато бъбреше възможно най-дружелюбно.

Ядохме дори десерт, което, както ми се стори, май беше прекалено дори за маневрата „разсей-ги-с-храна“, особено като се има предвид, че нито Дебора, нито аз бяхме разсеяни. Но храната беше чудесна и би било варварско от моя страна да се оплаквам.

Разбира се, Дебора се беше трудила упорито цял живот, за да бъде варварка, така че когато келнерът сложи едно огромно шоколадово нещо пред Чътски, който се обърна към Дебс с две вилици и каза: „Ами…“, тя се възползва от случая да перне една лъжица към центъра на масата.

— Не — каза. — Не искам поредното шибано кафе и не искам шибани шоколадови изгъзици. Искам шибан отговор. Кога ще пипнем този тип?

Той я погледна с кротка изненада и дори известна привързаност, сякаш хората от неговия работен кръг намират хвърлящите лъжици жени за съвсем полезни и чаровни, но че тя е избрала времето леко неподходящо. После попита:

— Мога ли първо да си хапна десерта?

Дебора ни караше на юг по Дикси. Да, казах „ни“. За моя изненада, бях станал ценен член на Правната лига и бях уведомен, че съм удостоен с възможността да вмъкна своята незаменима личност в опасността. Въпреки че съвсем не бях очарован, един малък инцидент почти направи да си струва труда.

Докато стояхме пред ресторанта и чакахме служителя да докара колата на Дебора, Чътски промърмори тихо:

— Абе за чий… — И бавно закрачи по алеята, излезе през портата и махна на един кафяв таурус, който небрежно беше паркиран до една палма. Дебс ме зяпаше, сякаш това е по моя вина. После и двамата гледахме как Чътски помаха на прозореца на шофьора, който се смъкна, за да покаже, разбира се, вечно бдителния Доукс. Чътски се опря на вратата и каза нещо на Доукс, който хвърли поглед през алеята към мен, поклати глава, после затвори прозореца и се разкара заедно с колата си.

Чътски се върна при нас. Не каза нищо, но наистина ме погледна някак по-различно, преди да заеме мястото си на предната седалка.

Шофирането до разклона, където Куайл Руст Драйв тръгва на изток и запад и пресича магистрала „Дикси“ точно до един мол, отне двадесет минути. Само два блока навътре серия малки странични улички води в тих работнически квартал, състоящ се от малки, почти спретнати къщички, обикновено с две коли на късата автомобилна алея и няколко велосипеда, струпани на полянката.

Една от тези улички завиваше наляво и точно там, в дъното й, намерихме къщата — бледожълто измазано с хоросан жилище с буренясал двор. На автомобилната алея имаше раздрънкан сив фургон с тъмночервен надпис: HERMANOS CRUZ LIMPIADORES — „Химическо чистене на братя Круз“.

Дебора продължи до някаква къща с шест коли, паркирани пред нея и на поляната, и силна рап музика, която се чуваше отвътре, обърна колата да е с лице към нашата цел и спря под едно дърво.