Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Какви модели? — попитах. Изглеждаше като съвършено естествен въпрос, проява на учтив интерес и опит за поддържане на разговора. Но Чътски се завъртя на седалката си и ме погледна така, като че ли му искам цяла бутилка детергент за под.

— Смешно ти е — каза.

— Не още — отвърнах.

Той се вторачи в мен, както ми се стори, ужасно продължително. После само поклати глава и отново се обърна напред.

— Не знам какви модели, приятел. Никога не съм питал. Съжалявам. Може би са свързани с това, което отрязва най-напред. Само нещо, което да поддържа веселото му настроение. И им говореше, наричаше ги по име, показваше им какво прави. — Чътски потрепери. — Понякога това влошаваше нещата. Не си го видял, така че не можеш да ме разбереш.

— А какво ще кажеш за това, което причиняваше на теб? — попита Дебора.

Челюстта му увисна почти до гърдите, после той се изправи отново.

— Да — каза. — Така или иначе, у нас накрая нещо се промени, политиката там, в Пентагона. Нов режим и така нататък, и те не искаха да имат нищо общо с онова, което правехме. Така че много тихо тръгна слух, че доктор Данко може да ни купи малко политическо помиряване с другата страна, ако го освободим.

— Предали сте свой собствен човек да го убият? — възкликнах. Не изглеждаше много честно — искам да кажа, че може и да не ме смущава моралът, но поне играя по правилата.

Кайл замълча за доста дълго.

— Казах ти, че си продадохме душите, приятел — каза най-после. Отново се усмихна, малко по-продължително този път. — Да, ние го закрепихме, а те го смъкнаха.

— Но той не е мъртъв — каза Дебора, практична както винаги.

— Изпързаляха ни — каза Чътски. — Взеха го кубинците.

— Какви кубинци? — попита Дебора. — Нали каза Салвадор.

— По всяко време, когато в Америките имаше безредици, в тях имаше и кубинци. Те подкрепяха едната страна, точно както ние другата. И искаха нашия доктор. Казах ти, че беше особен. Така че го взеха, опитаха се да го обърнат. Да го приберат на Острова на пиниите.

— Това курорт ли е? — попитах.

Чътски отново изпръхтя със своя кратък смях.

— Последният може би. Островът на пиниите е един от най-ужасните затвори на света. Доктор Данко е прекарал някакво наистина много качествено време там. Уведомили са го, че собствената му страна го е предала, и са го подложили на наистина щателна проверка. А след няколко години едно от нашите момчета е заловено от тях и се превръща в нещо такова… Без ръце и крака, и всичко останало. Данко работи за тях. А сега… — Той сви рамене. — Или са го освободили, или е избягал. Не е важно какво точно е станало. Знае кой го е подредил… и има списък.

— Твоето име в списъка ли е? — попита Дебора.

— Може би — отговори Чътски.

— А на Доукс? — попитах. В края на краищата и аз мога да съм практичен.

— Може би — повтори той, което не изглеждаше много полезно. Цялата история около Данко беше интересна, разбира се, но аз си имах причина да бъда тук. — Във всеки случай разбрахте срещу какво сме изправени — допълни Чътски.

Към това май никой нищо не можеше да добави, дори аз. Въртях чутото насам и натам, като търсех някакъв начин да си помогна срещу нахлуването на Доукс. Признавам, че не виждах нищо, което беше унизително. Но наистина постигнах малко по-добро разбиране на скъпия доктор Данко. Значи и той е празен отвътре, така ли? Вълк в овча кожа. И той също е намерил начин да използва таланта си за по-голямото добро — също като милия Декстър. Но сега е излязъл от релсите и е заприличал малко повече на един друг хищник, независимо от смущаващото направление, в което го е понесла неговата техника.

И, колкото и да е странно, с това прозрение друга мисъл си проби път във врящия котел на тъмното подсъзнание на Декстър. Беше ми приличала на временно хрумване, но сега вече изглеждаше като много добра идея. Защо да не намеря доктор Данко и да потанцувам малко черен танц с него? Беше хищник, станал лош, точно както и всички други в моя списък. Никой, нито дори Доукс, не би се противопоставил на това прехвърляне. Ако по-рано си бях помислял случайно да хвана доктора, сега започнах да изпитвам натиск, който отстрани разочарованието ми, че изпускам Рийкър. Значи той е като мен, така ли? Добре, ще го разберем това. Тласък на нещо студено пропълзя нагоре по гърба ми и цял настръхнах. Разбрах, че горя от нетърпение да срещна доктора и задълбочено да обсъдя работата му.

В далечината се чу тътен на гръмотевица, наближаваше следобедната буря.