Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Вече го чухме — тросна се Дебора.

Той се усмихна.

— Но амонякът СЕ използва за производство на амфетамин — продължи той. — Както се оказа, че правят тези момчета.

— И ти ей така влезе право в метамфетаминова кухня? — попита Дебора. — Какво прави вътре, по дяволите?

Той се усмихна и извади от джоба си малко пликче.

— Ами купих си трийсетина грама мет.

Дебора не проговори цели десет минути — само караше колата, вперила поглед пред себе си и стиснала челюсти до предела. Виждах как мускулите й са се стегнали на врата й чак до раменете. Познавах я добре и бях съвсем сигурен, че скоро ще избухне буря. Но тъй като нямах представа за възможното поведение на една влюбена Дебора, не можех да предскажа кога. Обектът на нейното размекване, Чътски, седеше до нея на предната седалка също така мълчаливо, но явно съвсем доволен от кротостта си и красивия пейзаж.

Когато наближихме втория адрес в сянката на планина Боклучище, Дебора най-после изригна.

— Дявол да го вземе, това е незаконно! — викна и удари волана с длан за по-изразително.

Чътски я погледна с кротка привързаност и каза:

— Да, знам.

— А аз съм офицер, който се е заклел в името на закона, мамка му! — сопна се Дебора. — Дала съм клетва да спирам тази калтащина, а ти…! — Препъна се по средата на изречението.

— Трябваше да се уверя — каза той спокойно. — Това ми изглежда най-добрият начин.

— Трябва да ти сложа белезници! — каза тя.

— Май ще е забавно — каза той.

— Кучи син!

— Поне.

— Няма да премина на твоята шибана тъмна страна!

— Да, няма — отвърна той. — Няма да ти позволя, Дебора.

Дъхът й изсвистя навън и тя се обърна да го погледне. Той също я погледна. Никога не бях виждал мълчалив разговор, а този си го биваше. Очите й — обезумели — шареха по лицето му. Той просто отвръщаше на погледа й, спокоен и немигащ. Беше елегантно, очарователно и почти интересно, само дето Дебора явно беше забравила, че кара кола.

— Не обичам да прекъсвам — намесих се, — но това пред нас май е камион с бира?

Тя трескаво обърна глава и натисна спирачки точно навреме, за да избегне превръщането ни в реклама на товара с „Милър сфетла“.

— Съобщавам този адрес на отдел „Борба с порока“. Още утре — заяви тя.

— Добре — отвърна Чътски.

— И хвърляш това пликче.

Той изглеждаше малко изненадано.

— То ми струва два бона!

— Изхвърляш го — повтори тя.

— Добре. — Погледнаха се отново, като предоставиха на мен да внимавам за смъртоносни бирени камиони. И все пак беше приятно да виждаш, че всичко се урежда и хармонията във вселената се възстановява. Можехме да продължим с търсенето на отвратителното безчовечно чудовище на седмицата, вече напълно убедени, че любовта винаги побеждава. Така че беше голямо удоволствие да пътуваш по магистралата, когато бурята спира, и когато слънцето проби през облаците, завихме по път, който ни отведе до преплетени улички, всичките с ужасна гледка към гигантския куп отпадъци, известен като планина Боклучище.

Къщата, която търсехме, беше в средата на нещо като последния ред къщи. След него цивилизацията свършваше и боклукът властваше неограничено. Тя беше на завоя на кръгова улица и два пъти минахме покрай нея, преди да я открием. Беше скромно жилище тип „три спални, две ипотеки“, боядисано в бледожълто с бяла гарнитура, а полянката пред него беше много грижливо окосена. Не се виждаше кола на автомобилната алея или под навеса за коли, а надписът ПРОДАВА СЕ на предната полянка беше покрит с втори с яркочервени букви: ПРОДАДЕНА.

— Може би още не се е преместил тук — каза Дебора.

— Все трябва да е някъде — каза Чътски. Трудно беше да се оспори логиката му. — Спирай. Имаш ли голяма папка с щипки?

Дебора спря и смръщи вежди.

— Под седалката. Използвам я за документацията си.

— Няма да ти я изцапам — успокои я той, бръкна под седалката и измъкна обикновена папка с метална закопчалка и пачка официални формуляри, пъхнати в нея.

— Отлично — каза. — Дай ми писалка.

— Какво ще правиш? — попита тя, докато му подаваше евтина бяла химикалка със синя капачка.

— Никой никога не спира човек с папка — каза Чътски и се ухили. И преди някой да каже нещо, вече беше излязъл от колата и вървеше към късата автомобилна алея с твърдата уверена крачка на печен бюрократ. Спря, отвори папката, прелисти две-три страници и прочете нещо, след това погледна към къщата и поклати глава.

— Изглежда много добър в такива работи — казах на Дебора.