Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Можеш ли да се влюбиш в някого само за една седмица? — попита ме тя.

— Не мисля, че мога да се влюбя въобще.

— Не мога да понеса това, Декстър — каза тя. — Ако убият Кайл или го превърнат в… О, боже, не знам какво ще направя. — И отново се сгуши в мен и се разплака.

— Хайде, хайде — казах аз.

Тя изплака дълго, отчаяно, после се изсекна в една книжна кърпичка, взе я от масата зад нея.

— Стига си повтарял това „хайде — хайде“.

— Извинявай. Не знам какво друго да ти кажа.

— Кажи ми какво е намислил този тип. Кажи ми как да го намерим.

Седнах отново на нестабилния стол.

— Едва ли мога, Деб. Фактически нямам усещане за това, което прави той.

— Глупости — отвърна тя.

— Сериозно. Тоест, фактически той не е убил никого, нали разбираш.

— Декстър — каза тя, — ти вече разбираш този тип повече, отколкото Кайл, а той знаеше кой е той. Трябва да го намерим. Трябва! — Прехапа долната си устна и се изплаших, че ще се разхленчи отново, което ще ме направи напълно безпомощен — нали вече беше ми казала да спра с това „хайде — хайде“. Но тя се стегна като всяка жилава сестра сержант и само отново издуха носа си.

— Ще опитам, Деб. Да смятам ли, че вие с Кайл сте свършили цялата основна работа? Говорили сте със свидетели и така нататък?

Тя поклати глава.

— Нямаше нужда. Кайл знаеше… — Замълча при това минало време на глагола, после продължи много решително: — Кайл знае кой го е направил и знае кой ще е следващият.

— Моля? Знае, кой ще е следващият?

Дебора се намръщи.

— Кайл каза, че в Маями има четирима, които са в списъка. Един от тях липсва, Кайл реши, че вече са го отвлекли, но не ни остана време да организираме следене на останалите трима.

— Кои са тези четирима души, Дебора? И откъде ги познава Кайл?

Тя въздъхна.

— Не ми каза имената им. Но те всички са били част от някакъв отряд. В Салвадор. Заедно с оня тип… доктор Данко. Така че… — Разпери ръце, изглеждаше безпомощна — нещо ново за нея. И макар че то й придаваше някакъв чар на малко момиченце, единственото му въздействие върху мен беше да се впрегна още повече. Целият свят весело се завърта, навира се в най-ужасната бъркотия, а после всичко това се лепва на Смелия Декстър, та той да го оправи и разчисти. Не е справедливо, но какво мога да направя?

И по-конкретно: какво можех да направя сега? Не виждах никакъв начин да открия Кайл, преди да е станало твърде късно. И макар да съм почти сигурен, че не казах това на глас, Дебора реагира, сякаш го бях казал. Удари с ръка по масата и викна:

— Трябва да го намерим, преди да започне с Кайл. Преди да започне ВЪОБЩЕ, Декстър. Защото трябва ли да се надявам, че Кайл ще загуби само една ръка, преди да го открием? Или един крак? Във всички случаи Кайл е… — Тя се обърна, без да довърши, и се загледа в мрака навън през прозореца.

Беше права, разбира се. Изглежда, не можехме да направим почти нищо, за да върнем Кайл неповреден. Защото с всичкия късмет на света дори моят ослепителен интелект не би могъл да ни отведе до него, преди работата да е започнала. И после — колко дълго можеше да издържи Кайл? Предполагаше се, че има известен опит при работа с подобни неща и знае какво го очаква, така че…

Но почакайте, почакайте. Затворих очи и се опитах да мисля. Доктор Данко би трябвало да знае, че Кайл е професионалист. И както вече бях казал на Дебора, цялата цел е да се раздроби жертвата на виещи непоправими части. Следователно…

Отворих очи.

— Деб! — казах аз. Тя ме погледна. — Аз съм в рядката позиция да предложа някаква надежда.

— Сподели я — отвърна тя също така изискано.

— Това е само предположение. Но смятам, че доктор Побъркан вероятно ще позадържи Кайл край себе си, без да работи върху него.

Тя смръщи вежди.

— Защо?

— За да удължи, а и за да смекчи нещата. Кайл знае какво ще стане. Подготвен е за него. Но я си го представи оставен да лежи в тъмното вързан, така че въображението му да заработи. И така, мисля, че може би има и друга жертва преди него — съобщих внезапно хрумналата ми мисъл. — Липсващият тип. И Кайл чува всичко това — трионите и скалпелите, ревовете и шепота. Дори усеща мириса им, знае, че ще настъпят, но не знае кога. Ще е наполовина луд, преди да изгуби дори нокът.

— Господи! — каза тя — Това ли ти е представата за надежда?

— Абсолютно. Тя ни дава малко допълнително време, за да го открием.

— Господи! — повтори тя.

— Може и да греша — казах.

Тя отново погледна през прозореца.