Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Само да има късмет да не е — отговори тя и загриза поредния си нокът. Разтревожих се, че скоро ще й се свършат.

Чътски продължи по алеята, поглеждаше в книжата, като явно не подозираше, че причинява криза за нокти в колата зад себе си. Изглеждаше естествен и непритеснен и очевидно имаше голям опит или в баламосването, или в мошеничеството — зависи каква дума повече ще ви хареса за описване на официално санкционирана измама. Което пък караше Дебс да си изяжда ноктите и едва да не се забива в камиони с бира. Може би той не й влияеше добре в края на краищата, макар че й беше приятно да има поредна мишена за мръщене и ужасните си ръгания. Винаги охотно оставям някой друг да понася контузиите известно време.

Чътски спря пред входната врата и записа нещо. А после, макар че не видях как го направи, я отключи и влезе. Вратата се затвори зад него.

— Гадост — каза Дебора. — Влизане с взлом в чужда собственост. Следващия път ще ме накара да отвлека самолет.

— Винаги съм мечтал да видя Хавана — казах с готовност.

— Две минути — каза тя решително. — След това искам подкрепа и влизам след него.

Ако се съдеше по ръката й, трепетно насочена към радиостанцията, измина минута и петдесет и девет секунди… и тогава вратата се отвори и Чътски излезе. Спря на алеята, написа нещо на хартията и се върна при нас.

— Добре — каза и се пъхна на предната седалка. — Да се прибираме.

— Къщата е празна? — попита Дебора.

— Ометена. Няма даже тоалетна хартия.

— И сега какво? — попита тя, докато потегляше.

Той поклати глава.

— Връщаме се към план А.

— И що за идиотщина е този план А? — попита Дебора.

— Търпение — отговори той.

И така, въпреки чудесния обяд и наистина оригиналното кръгче за пазаруване след това, се върнахме към чакането. Седмица мина в досада — ставаше вече типична. Нямаше изгледи Доукс да се откаже, преди окончателно да се превърна в шарка на диван с бирен корем. Не ми оставаше друго, освен да играя на криеница и бесене с Коуди и Астор и да изпълнявам възмутително театрални прощални целувки с Рита заради моята опашка.

И тогава дойде телефонното обаждане посред нощ. Беше срещу понеделник, трябваше да отида на работа рано на другия ден. С Винс Масуока имахме уговорка и беше мой ред да занеса понички. И ето ти телефон, който нагло звъни, сякаш си нямам никакви други грижи на тоя свят и поничките ще пристигнат сами. Погледнах часовника на нощната масичка: 2 ч. 38 м. Признавам, че бях малко раздразнен. Вдигнах слушалката и се троснах:

— Остави ме на мира!

— Декстър, Кайл изчезна — каза Дебора. Стори ми се много преуморена, страшно напрегната и още не решила дали иска да застреля някого, или да заплаче.

Трябваше ми само минута, за да задвижа могъщия си интелект.

— Хмм, добре, Деб — казах. — Всъщност май е по-добре да се отървеш от тип като този…

— Изчезна, Декстър. Сигурно е отвлечен. Онзи, типът, който направи онова с онзи — каза тя и макар че се почувствах като внезапно напъхан в епизод на „Семейство Сопрано“, разбрах какво означава това. Онзи, който беше превърнал нещото на масата във виещ картоф, беше отвлякъл Кайл вероятно за да направи с него нещо подобно.

— Доктор Данко — казах.

— Да.

— Как разбра?

— Той ме предупреди, че може да стане така. Кайл е единственият, който знае как изглежда този тип. Каза, че щом Данко научи, че е тук, ще опита. Имахме… имахме установен сигнал и… По дяволите, Декстър, просто ела. Трябва да го намерим. — И затвори.

И винаги аз, а? Всъщност не съм много приятна личност, но по някаква причина винаги при мен идват с проблемите си. О, Декстър, диво безчовечно чудовище е отвлякло приятеля ми! Дявол да го вземе, и аз съм диво безчовечно чудовище — това не ми ли дава право на поне малко почивка?

Въздъхнах. Явно не.

Надявах се Винс да прояви разбиране за поничките.

До жилището на Дебора от моето в Гроув се стигаше с кола за петнадесет минути. Веднъж да се случи сержант Доукс да не ме следва, но може би използваше шапка-невидимка. Във всеки случай трафикът беше много слаб и дори хванах зеления светофар към междущатската магистрала 1. Дебора живееше в малка къща на Медина в Корал Гейбълс, обрасла със занемарени овощни дръвчета и с изронена стена от коралов камък. Наврях се зад нейната кола на късата алея и докато направя само две крачки, Дебора отвори и викна:

— Къде се мотаеш?

— Бях на урок по йога, после ходих в мола да си купя обувки — отговорих. Фактически бях бързал много, пристигнах само двадесет минути след обаждането й и бях малко засегнат от тона й.