Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Бях на третия си въображаем сандвич, когато Дебора най-после дойде. Пъхна се зад волана, затвори вратата и просто остана да седи, вперила поглед пред себе си през обляното с вода предно стъкло. Знаех, че това не е най-доброто, което мога да кажа, но не можах да се сдържа.

— Изглеждаш съсипана, Деб. Какво ще кажеш да обядваме?

Тя поклати глава, но не каза нито дума.

— Може би един хубав сандвич. Или плодова салата — да повиши малко кръвната ти захар? Ще се почувстваш много по-добре.

Сега вече ме погледна, но не беше поглед, който да показва каквото и да било обещание за обяд в близко бъдеще.

— Точно заради това исках да стана ченге — каза тя.

— Заради плодовата салата?

— Заради онова… нещо, което беше вътре… — отвърна тя и отново се загледа през предното стъкло. — Искам да пипна това… това, каквото и да е то, което е могло да извърши такова нещо с човешко същество. Искам го толкова силно, че усещам вкуса му.

— Той като на сандвич ли е, Дебора? Защото…

Тя тупна с длани волана, много силно. И още веднъж.

— Проклет да е — каза. — Шибан гаден мръсник!

Въздъхнах. Явно многострадалният Декстър щеше да бъде лишен от своята коричка хляб. И то само защото Дебора беше получила нещо като божествено прозрение от гледката на парче гърчещо се месо. Разбира се, тя беше ужасна и светът би бил много по-добър без някой, който е способен да направи това, но значеше ли то, че трябва да пропуснем обяда си? Нима не трябваше всички ние да си пазим силите, за да пипнем този тип? Все пак като че ли моментът не беше най-подходящият да разяснявам това на Дебора, така че просто седях до нея, гледах как дъждът плющи по стъклото и дъвчех въображаемия си сандвич номер четири.

На другата сутрин — едва се бях настанил в малката си кабинка на работа — телефонът звънна.

— Капитан Матюс иска да види всички, които вчера бяха там — каза Дебора.

— Добро утро, сестричке. Благодаря, добре съм, а ти?

— Веднага — каза тя и затвори.

Полицейският свят се състои от рутина, официална и неофициална. Това е една от причините, поради които харесвам работата си. Винаги знам какво ще стане, затова има по-малко човешки реакции, които трябва да запомням и после да изобразявам в съответния момент. По-малко възможности да ме пипнат, когато не внимавам и реагирам по начин, който може да постави под въпрос принадлежността ми към човешката раса.

Доколкото знаех, капитан Матюс никога не беше свиквал „всички, които са били там“. Дори когато случаят пораждаше огромен обществен интерес, неговата политика беше да поема пресата и тези над себе си в командната структура и да оставя разследващия офицер да си върши работата. Не виждах абсолютно никаква причина да се нарушава този протокол, дори при толкова необикновен случай. И особено толкова скоро — времето едва бе му стигнало да одобри съобщение за пресата.

Но „веднага“ все пак означаваше веднага, доколкото разбирах, така че се потътрих по коридора към неговия кабинет. Секретарката му Гуен, една от най-способните жени, раждани някога на този свят, седеше зад бюрото си. Тя беше също така една от най-прямите и най-сериозни жени и за мен беше просто невъзможно да не я занасям.

— Гуендолин! Видение на лъчиста прелест! Полети с мен към кръвната лаборатория! — казах още от прага.

Тя кимна към вратата в дъното на стаята и каза абсолютно безизразно:

— В заседателната зала са.

— Това „не“ ли значи?

Тя премести главата си на сантиметър вдясно.

— Влизай. Чакат.

Наистина чакаха. Начело на заседателната маса капитан Матюс седеше с чаша кафе и намръщена гримаса. Около масата бяха подредени Дебора и Доукс, Винс Масуока, Камила Фиг и четирите униформени ченгета, които ограждаха периметъра на малката къща на ужаса, когато пристигнахме с Деб. Матюс кимна към мен, без да ме гледа, и попита:

— Всички ли са вече?

Доукс престана да ме гледа втренчено и отвърна:

— Парамедиците.

Матюс поклати глава.

— Не са наш проблем. Ще говорят с тях по-късно. — Прочисти гърло и погледна надолу, сякаш се консултираше с невидим текст. — Добре — каза и се прокашля отново. — Събитието, ъъъ… от вчера, което се състоя на, ъъъ… Северозападна 4-та улица, беше засекретено, ъъъ, от най-най-високо ниво. — Вдигна поглед и за миг помислих, че е силно впечатлен. — Най-най-високо — повтори той. — Следователно на всички вас се нарежда да не говорите за това, което сте видели, чули или подозирали във връзка с това събитие или място. Никакви коментари, публични или частни, каквито и да било. — Погледна Доукс, който кимна, и после обиколи с поглед всички около масата. — Следователно, ъъъ…