Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Капитан Матюс замълча и се намръщи, когато разбра, че всъщност не разполага с никакво „следователно“ за нас. За щастие на репутацията му на гладко говорещ вратата се отвори и всички се обърнахме към нея.

На вратата бе цъфнал много едър мъж в много хубав костюм. Не носеше връзка и горните три копчета на ризата му бяха разкопчани. Диамантен пръстен блестеше на малкия пръст на лявата му ръка. Косата му беше вълниста и изкусно разрошена. Изглеждаше четиридесетинагодишен. Времето не се беше отнесло добре с носа му. Белег разсичаше дясната му вежда, а друг отстрани — брадичката му, но общото впечатление не беше толкова за обезобразяване, колкото за декорация. Той ни огледа с широка приветлива усмивка и блестящи празни сини очи, драматично застанал на прага, преди да погледне председателското място и да попита:

— Капитан Матюс?

Капитанът беше доста едър човек и мъжествен по много грижлив начин. Изглеждаше обаче дребен и дори женствен в сравнение с мъжа на вратата и ми се стори, че го усеща. Все пак стисна мъжествените си челюсти и каза:

— Да?

Гигантът закрачи към Матюс и протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, капитане. Аз съм Кайл Чътски. Говорихме по телефона. — Докато се ръкуваха, огледа масата и спря очи на Дебора, после ги върна към Матюс. Но само след секунда главата му рязко се обърна и той се спогледа с Доукс само за миг. Никой от двамата нито каза нещо, нито помръдна, трепна или подаде визитка, но бях абсолютно сигурен, че се познават. Без по никакъв начин да покаже това, Доукс погледна надолу към масата, а Чътски върна вниманието си към капитана.

— Имате голям отдел, капитан Матюс. Чувам само хубави неща за вашите хора.

— Благодаря… господин Чътски — каза Матюс вдървено. — Ще седнете ли?

Чътски му отправи широка очарователна усмивка.

— Благодаря, да — каза и седна на празния стол до Дебора. Тя не се обърна да го погледне, но от мястото си през масата видях как от шията й към смръщеното й чело плъзна бледа червенина.

В този момент чух тих глас от дъното на мозъка на Декстър, глас, който си прочистваше гърлото и казваше: „Извинете ме, само за миг, но какво, по дяволите, става тук?“ Може би някой беше сипал ЛСД в кафето ми, защото целият ден беше заприличал на Декстър в Страната на чудесата. Защо всички ние бяхме тук? Кой беше този великан с белезите, та така да изнерви капитан Матюс? Откъде познаваше Доукс? И защо, в името на всичко светло, ярко и ясно, лицето на Дебора придобиваше толкова неподходящ червен оттенък?

Често се оказвам в ситуации, когато сякаш всички около мен са прочели книгата с инструкции, докато горкият Декстър стои на тъмно и не може дори да съчетае надпис А с диря Б. Това обикновено е свързано с някаква нормална човешка емоция, нещо, което е универсално разбираемо. За съжаление Декстър е от друга вселена и нито чувства, нито разбира такива неща. Мога само да събера няколко бързи знаци, които да ми помогнат да реша какво изражение да си нахлузя, докато чакам нещата да се върнат по познатите си места на картата.

Погледнах Винс Масуока. Бях може би по-близък с него, отколкото с всеки друг от лабораторните техници, и то не само защото се редувахме в купуването на понички. Той също ми приличаше на човек, който фалшифицира пътя си през живота, сякаш е гледал серии по видеото, за да се научи как да се усмихва и да разговаря с хората. Не беше толкова талантлив, колкото се смятах аз, и резултатите му никога не бяха съвсем убедителни, но винаги бях чувствал някакво сродство с него.

Точно сега той изглеждаше шашнат и уплашен и сякаш упорито се мъчеше да преглътне, без никакъв видим успех обаче. За случаи като този указания няма.

Камила Фиг седеше внимателно, вторачена в някаква точка на стената пред нея. Лицето й беше бледо, но и на двете й бузи имаше по едно малко и много кръгло червено петно.

Дебора, както споменах, се свиваше на стола си и изглеждаше много сериозно заета с яркото си изчервяване.

Чътски шляпна масата с длан, огледа ни с широка щастлива усмивка и каза:

— Искам да благодаря на всички ви за съдействието по това нещо. Много е важно да пазим тайна, докато моите хора напреднат по случая.

Капитан Матюс прочисти гърлото си.

— Хм. Аз, ъъъ, смятам, че ще искате ние да продължим рутинното си разследване и, ъъъ, разпита на свидетелите и така нататък.

Чътски бавно поклати глава.

— Абсолютно не. Искам всичките ви хора незабавно да напуснат пейзажа. Искам цялата работа да се спре, да се прекрати, да изчезне — колкото се отнася до вашия отдел, капитане, бих искал никога да не се беше случвало.