Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

И точно навреме. Когато линейката тръгна от бордюра, запристигаха колите на журналистите. От една страна, това беше за съжаление. Бих искал да видя реакциите на един-двама репортери, на кръвожадника Гонзалес например. Той беше местният водещ привърженик на „има кръв, има шоу“ и не съм го виждал да изразява подобие на болка или ужас, освен пред камера или ако косата му е разрошена. Но не би. Докато операторът на Рик се приготви да снима, не беше останало нищо за гледане, освен малката къща, оградена с жълта лента, и шепа ченгета със стиснати зъби, които и в по-хубав ден нямаше кой знае с какво да ощастливят Гонзалес, а днес изобщо нямаше да го погледнат.

Аз наистина нямаше вече какво да правя. Бях пристигнал с колата на Дебора и не носех принадлежностите си, а освен това никъде не се виждаше и капчица кръв. Тъй като това беше моята експертна област, ми се струваше, че трябва да намеря нещо и да бъда полезен, но нашият приятел хирург беше действал прекалено старателно. Просто за по-сигурно прегледах останалата част от къщата, която не беше голяма. Имаше малка спалня, още по-малка баня и килер. Всички бяха празни, ако не се броеше един гол опърпан матрак на пода на спалнята. Сякаш и той беше дошъл от същия вехтошарски магазин като фотьойла във всекидневната и беше сплескан като кубински бифтек. Никаква друга мебел или прибори, нито дори пластмасова лъжица.

Единственото, което показваше нищожна индивидуалност, беше нещо, което Анхел Нямам-нищо-общо намери под масата, докато завършвах бързата си обиколка из къщата.

— Оппа — каза той и вдигна лист от тетрадка от пода с пинсетите си. Изправи се, за да види какво ли пък може да е това. Едва ли си струваше усилията — просто бял лист, леко набръчкан в горния край, откъдето беше откъсната част. Погледнах точно над главата на Анхел и, разбира се, липсващото парче беше на масата, залепено с тиксо.

— Бинго! — казах и Анхел погледна и каза:

— Аха.

Докато внимателно изучаваше тиксото — то прекрасно запазва отпечатъците, — той остави листа на пода и клекнах, за да го разгледам. На него бяха изписани някакви много изящни букви. Наведох се още повече, за да ги прочета. ЛОЯЛНОСТ.

— Лоялност? — попитах.

— Да. Това не е ли важна добродетел?

— Да попитаме него — казах и Анхел потръпна толкова силно, че едва не изпусна пинсетите.

— Me cago en diez с тая каша — каза той и взе найлоново пликче, за да сложи вътре листа. Нямаше нищо друго за гледане, така че тръгнах към вратата.

Несъмнено не съм професионален следовател, но поради мрачното си хоби често имам вътрешни прозрения за другите престъпления, които явно идват от едни и същи околности. Това обаче беше далече извън границите на всичко, което бях виждал или си представял. Нямаше абсолютно никакъв намек, който да насочва към личност или мотивация, и бях заинтригуван почти толкова, колкото и бях ядосан. Кой хищник може да остави толкова месо, което при това все още да шава?

Излязох и застанах до входа на къщата. Доукс се съвещаваше с капитан Матюс, казваше му нещо, което явно го бе разтревожило. Дебора беше клекнала до старата дама и тихо й говореше нещо. Усетих да се надига ветрец, тънкият бриз, който подухва точно преди следобедната гръмотевична буря. Докато погледна нагоре, първите тежки капки дъжд запльокаха по тротоара. Гонзалес, който стоеше до полицейската лента, размотаваше кабела на микрофона си и се опитваше да привлече вниманието на капитан Матюс, също погледна нагоре към облаците и тъй като се чу тътен на гръмотевица, хвърли микрофона на продуцента си и хукна към новинарския фургон.

Стомахът ми също изкурка гръмотевично и си спомних, че в цялата тази суматоха бях пропуснал обяда си. Това не бива да се допуска. Имах нужда от силите си. Моят естествено силен метаболизъм изисква постоянно внимание: Декстър не е за диети. Но зависех от Дебора за придвижването си, а имах усещането — просто лек намек, — че тя няма да се отнесе положително към каквото и да било споменаване на ядене в този момент. Отново я погледнах. Беше гушнала старицата, госпожа Медина, която видимо се беше отказала от гаденето и се беше концентрирала върху риданията.

Въздъхнах и тръгнах към колата през дъжда. Всъщност нямах намерение да се измокря. По-скоро изглеждаше, че ще трябва доста дълго да почакам, докато изсъхна.

Беше наистина дълго чакане, два и кусур часа. Седях в колата, слушах радио и се мъчех да си представя, хапка по хапка, какво е да ядеш сандвич медианоче: хрускането на коричката на хляба, толкова хрупкава и вкусна, че се плъзга в устата ти, когато я отхапваш. После първият вкус на горчица, последван от омекотяващия кашкавал и солта на месото. Следваща хапка — парченце туршия. Дъвчеш всичко заедно. Нека вкусовете се смесят добре. Гълташ. Отпиваш голяма глътка Желязна бира (всъщност е сода). Въздишка. Чисто блаженство. По-скоро бих ял, отколкото да правя каквото и да било друго, с изключение на играта със Странника. Цяло чудо на генетиката е, че не съм дебел.