Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Щом докоснах вратата, чух тихо и смутено шумолене от Мрачния странник — и спрях. Какво? Попитах, но отговор нямаше. За секунда затворих очи, но страницата беше празна. Никакви тайни послания зад затворените ми клепачи. Свих рамене, отворих вратата и влязох в кухнята.

Горната част на стаята беше боядисана в избеляло омазано жълто, а долната половина беше покрита със стари, бели на тънки сини райета плочки. В единия ъгъл имаше малък хладилник и котлон на плота. Хлебарка притича през плота и се мушна зад хладилника. Лист шперплат беше закован на единствения прозорец на стаята, а на тавана висеше единствена мижава крушка.

Под крушката имаше голяма тежка стара маса, от тези с квадратните крака и бял порцеланов плот. Голямо огледало висеше на стената под такъв ъгъл, че позволяваше да се отразява повърхността на масата. И в това отражение, легнал по средата на масата, се виждаше… хм…

Добре. Приемам, че беше започнал живота си като някакво човешко същество, съвсем вероятно мъжко и латиноамериканско. Много трудно бе да се каже при сегашното му състояние, което, признавам, дори мен малко ме стъписа. И все пак, въпреки че бях изненадан, трябваше да се възхитя на щателността на работата, на чистотата. Тя би накарала всеки хирург да умре от завист, макар че беше много вероятно съвсем малко хирурзи да са в състояние да свържат такъв вид работа със здравеопазването.

Никога не бих се сетил например да отрежа устните и клепачите по този начин и въпреки че се гордея с чистата си работа, никога не бих могъл да направя това с толкова малко увреждания на очите, които в този случай се въртяха диво, без да могат да се затворят или дори да мигнат, и винаги се връщаха към отражението. Това бе само интуиция, но ми се стори, че клепачите са изработени последни, дълго след като носът и ушите са били — о! — толкова акуратно отстранени. Не можех да реша обаче дали аз бих направил това след ръцете, краката, гениталиите и т.н. Трудна серия възможности, но според огледа на нещата всичко беше извършено както трябва, дори експертно, от човек с голяма практика. Често наричаме чисто свършена работа по тялото „хирургическа“. Но това беше истинска хирургия. Нямаше въобще никакво кървене, дори от устата, където бяха изрязани устните и езикът. Дори зъбите. Не може да не се възхитиш на такава смайваща щателност. Всеки разрез беше затворен професионално. Бяла превръзка беше акуратно обвита около всяко рамо, където преди са били окачени ръцете, останалите разрези също бяха затворени по начин, който можеш да очакваш само в най-добрите от добрите болници.

Всичко от тялото беше изрязано, абсолютно всичко. Върху него не беше останало нищо, освен гола безизразна глава, свързана с едно необременено тяло. Не можех да си представя как е възможно да се направи това, без да убиеш оперирания, и несъмнено не ми се побира в главата защо някой ще поиска да го направи. Това разкриваше жестокост, която те кара да се питаш дали вселената е добро хрумване в края на краищата. Извинете ме, ако това ви звучи малко лицемерно от Гратисчията Декстър, но знам много добре какво съм, а това не беше нищо подобно. Правя само това, което Мрачният странник смята за необходимо, и то с хора, които наистина го заслужават, при това всичко винаги завършва със смъртта — обстоятелство, което, сигурен съм, според нещото на масата не бе чак толкова лошо.

Но това — да извършиш всичко толкова търпеливо и внимателно и да го държиш живо пред едно огледало… Усещах черно учудване да се надига дълбоко вътре в мен, сякаш за абсолютно пръв път моят Мрачен странник се чувства лекичко незначителен.

Нещото на масата нямаше вид да забелязва присъствието ми. То само издаваше този умопомрачителен кучешки вой, безспирно, една и съща вълнообразна нота отново и отново.

Чух Деб да се тътри зад мен.

— О, боже! — каза тя. — Господи!… Какво е това?

— Не знам — отговорих. — Но най-малкото не е куче.

Усетих много слаб полъх, погледнах зад Дебора и видях, че е пристигнал сержант Доукс. Той бързо огледа стаята и спря поглед върху масата. Признавам, че бях любопитен да видя каква ще е реакцията му на нещо толкова екстремно, и си струваше да почакам. Когато Доукс видя централния експонат в кухнята, очите му се заковаха върху него и той замръзна така, че заприлича на статуя. След доста време приближи към него, бавно, сякаш го дърпаха с въже. Плъзна се покрай нас, сякаш без да ни забелязва, и спря до масата.