Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Това би трябвало да я ощастливи. В края на краищата, желанието й се сбъдна — край на службата й като фалшива шантонерка. Всяка млада и сравнително привлекателна служителка в Нравствения отдел рано или късно се озовава в операция срещу проститутки, а Дебора беше много привлекателна. Но сочната фигура на горката ми сестра винаги й причиняваше само неприятности. Тя мразеше да носи дрехи, които дори само намекват за физическия й чар, и висенето по улиците в съблазнителни шорти и прилепнала блузка си беше за нея чисто мъчение. Заплашваше я опасност от непрекъснато задълбочаване на бръчките по челото й.

Понеже съм нечовечно чудовище, клоня към логичност, и ми хрумна, че новото й назначение ще приключи мъченичеството й в ролята на Вечно нацупената дама. Уви, дори прехвърлянето й в отдел „Убийства“ не докара усмивка на лицето й. Някъде по пътя тя беше решила, че сериозният персонал по прилагането на закона трябва да префасонира лицата си, докато не заприличат на едра злонамерена риба, и тя все още работеше много упорито за постигането на тази цел.

Отидохме да обядваме с нейната нова, наета за дълго ползване кола, поредно перчене след повишението й, което наистина би трябвало да хвърли слънчев лъч в живота й. Не личеше да е така. Чудех се дали си струва да се тревожа за нея. Гледах я, докато се вмъквах в павилиона на „Релампаго“, нашия любим кубински ресторант. Тя съобщи по телефона местонахождението и чина си, седна срещу мен и се намръщи.

— Добре, сержант — казах, след като ни дадоха менюто.

— Смешно ли е, Декстър?

— Да — отговорих. — Много. И малко тъжно също. Като самия живот. Особено твоят живот, Дебора.

— Майната ти, кретен с кретен. Животът ми си е наред. — И за да го докаже, си поръча сандвич медианоче, най-хубавия в Маями, и батадо де мамей, млечен шейк от уникален тропически плод с вкус на нещо средно между праскова и диня.

Моят живот е не по-малко наред от нейния, така че си поръчах същото. Понеже бяхме постоянни клиенти и бяхме посещавали това заведение през по-голямата част от живота си, остаряващият небръснат келнер грабна менюто ни с изражение, което би могло да бъде образец за ролята на Дебора, и хукна към кухнята като Годзила по пътя за Токио.

— Всички са толкова весели и щастливи — казах.

— Това не ти е сериал, Декс. Това е Маями. Само гаднярите са щастливи. — Тя ме погледна безизразно, със съвършен ченгешки взор. — Как така ти не се смееш и не пееш?

— Нелюбезно, Деб. Много нелюбезно. От месеци съм съвсем добър.

Тя отпи глътка вода.

— Да де. И от това се побъркваш.

— Много по-лошо — казах и свих рамене. — Мисля, че ставам нормален.

— Не ме баламосвай.

— Тъжно, но вярно. Превърнах се в домашен плъх. — Поколебах се, после го изсипах. В края на краищата, ако едно момче не може да сподели проблемите си със своето семейство, на кого да се довери? — Заради сержант Доукс — казах накрая.

Тя кимна.

— Той наистина много ти се е наточил. По-добре се пази от него.

— Много ми се ще — отговорих. — Но той не се маха от мен.

Погледът й на ченге стана още по-твърд.

— И какво ще предприемеш по въпроса?

Отворих уста да отрека всичко, което бях премислил, но слава Богу, за щастие на неморалната ми душа, преди да я излъжа, бяхме прекъснати от радиостанцията на Деб. Тя наведе глава настрана, грабна я и каза, че тръгва.

— Хайде — нареди и се отправи към вратата. Покорно я последвах: спрях само да хвърля малко пари на масата.

Когато излязох от „Релампаго“, Дебора вече изкарваше колата си на заден ход. Забързах и се хвърлих към вратата. Тя подкара напред и излезе от паркинга, преди дори да прибера другия си крак.

— Ама наистина, Деб, едва не си загубих обувката. Какво толкова е станало?

Дебора се намръщи и рязко се включи в трафика — нещо, което в Маями би пробвал само полицай.

— Не знам — каза тя и включи сирената.

Замигах и повиших глас, за да надвия шума.

— Диспечерът не ти ли каза?

— Чувал ли си някога как пелтечи диспечерът, Декстър?

— Не, Деб, не съм. Той пелтек ли е?

Деб заобиколи един училищен автобус и зафуча по шосе 836.

— Да — отговори тя, сви рязко, за да избегне едно беемве, пълно с младежи, които до един взеха да й правят знаци, че е луда. — Мисля, че е убийство.

— Мислиш — казах аз.

— Да — отговори тя и се съсредоточи върху шофирането, а аз я оставих на мира. Високите скорости винаги ми напомнят, че съм смъртен, особено по пътищата на Маями. А колкото до случая с Пелтечещия диспечер — е, добре, със смелата сержантка скоро щяхме да разберем какво става, особено при тази скорост, а известно вълнение винаги е добре дошло.