Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Но ти си, ти знаеш че си. — Усмихна се и отново сложи глава на рамото ми. — Знаеш ли… хубаво, че дойде. Да ме видиш. Когато се чувстваш зле.

Започнах да й казвам, че това не е съвсем вярно, но изведнъж ми щракна: бях дошъл тук, когато се почувствах зле. Наистина, бях го направил само за да досадя на Доукс и да го накарам да си отиде след ужасното разочарование от пропуснатата среща с Рийкър. Но това се беше оказало доста хубаво в края на краищата, нали? Милата Рита! Беше много топла и миришеше на хубаво.

— Милата Рита — казах. Дръпнах я към себе си колкото можех и опрях буза на главата й.

Поседяхме така известно време, после Рита се изправи и ме дръпна за ръката.

— Хайде. Да те сложим да спиш.

Което и направихме, и когато се проснах под завивката и тя се сгуши до мен, беше просто толкова хубаво, и миришеше толкова хубаво, и се чувствах толкова топло и удобно, че…

Бирата е наистина удивително нещо, не мислите ли?

Събудих се с главоболие, чувство на огромно самопрезрение и неразбиране къде съм. До бузата ми имаше розов чаршаф. Моите чаршафи — тези, в които се събуждах всяка сутрин в малкото си легло — не бяха розови и не миришеха така. Матракът изглеждаше прекалено просторен, за да е моето скромно легло на колелца, и наистина, бях съвсем сигурен, че и главоболието не е моето.

— Добро утро, красавецо — каза глас някъде откъм краката ми. Обърнах глава и видях Рита да стои до леглото и да ми се усмихва щастливо.

— Ъъъъ… — изръмжах с глас, който прозвуча като квакане на жаба и от който главата ме заболя още повече. Но явно това беше доста забавна болка, защото усмивката на Рита стана още по-широка.

— Точно това си мислех — каза тя. — Ще ти донеса аспирин. — Наведе се и ме потупа по левия крак. — Ммм — измърмори, после се обърна и влезе в банята.

Седнах. Това май беше стратегическа грешка, защото главата ме заблъска страхотно по-силно. Затворих очи, поех дълбоко въздух и зачаках аспирина.

С този нормален живот човек като че ли свиква по малко.

Но колкото и да е странно, не беше така, не истински. Открих, че ако се огранича до една-две бири, мога да се отпусна точно колкото трябва, за да се съчетая добре с калъфката на дивана. И така няколко вечери седмично, с вечно верния ми сержант Доукс в обратното огледало, спирах пред къщата на Рита след работа, играех с Коуди и Астор и седях с Рита, след като децата си лягаха. Към десет се отправях към вратата. Рита очакваше да я целуна на излизане, така че обикновено го правех, застанал пред отворената врата, където Доукс можеше да ме види. Използвах всички техники, които бях гледал във филмите, и Рита реагираше с радост.

Обичам рутината — и дотолкова свикнах с нея, че почти сам започнах да й вярвам. Беше толкова досадно, че слагах истинското си аз да спи. Много далече от задната седалка на най-дълбокия и най-тъмния ъгъл на Декстърленд дори чувах Мрачния странник да похърква леко, което беше малко плашещо и ме караше за пръв път да се чувствам мъничко самотен. Но следвах курса, като разигравах посещенията си при Рита, за да видя докъде мога да стигна, като знаех, че Доукс ме следи и, дай боже, започва леко да недоумява. Целувах Рита все по-силно в правоъгълника на отворената врата, за да предоставя на Доукс възможно най-добрата гледка. Знаех, че е смехотворно представление, но беше единственото ми оръжие.

Дни наред Доукс беше край мен. Появяванията му бяха непредсказуеми, което го правеше да изглежда още по-заплашителен. Никога не знаех кога и откъде ще цъфне и поради това ми се струваше, че той винаги е зад мен. Ако влизах в бакалията, Доукс чакаше до сергията с броколи. Ако карах велосипеда си по Олд Кътлър Роуд, някъде по пътя виждах кафявия таурус под някое дърво. Цял ден можеше да мине, без да зърна Доукс, но го усещах как души и не смеех да повярвам, че се е отказал. Ако не можех да го видя, значи беше добре прикрит и дебнеше да ме изненада за пореден път.

Бях принуден през цялото време да съм Дневния Декстър, като актьор, хванат във филм, актьор, който знае, че истинският свят е там някъде, просто отвъд екрана, но недостижим като луната. И като луната мисълта за Рийкър ме изсмукваше. Мисълта, че си потропва необезпокояван в живота с тъпите си червени ботуши, беше почти непоносима.

Разбира се, знаех, че дори Доукс не може да продължава така вечно. В края на краищата той получаваше хубавичка заплата от жителите на Маями, за да върши определена работа, и от време на време наистина трябваше да я върши. Но той разбираше надигащия се вътрешен потоп, който бушуваше в мен, и знаеше, че ако ме преследва достатъчно дълго, маскировката ми ще се изхлузи, ТРЯБВАШЕ да се изхлузи. Леденият шепот от задната седалка ставаше все по-настойчив.