Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Пийнах голяма глътка. Не е чак толкова лошо, като посвикнеш. Леле боже, ама то наистина отпуска. Аз във всеки случай се отпусках все повече при всяка нова глътка. Освежаващо пийване — не помнех да е била толкова вкусна, когато бях я опитвал в колежа. Разбира се, тогава бях момче, а не мъжествено зрял, упорито работещ добросъвестен гражданин, какъвто бях сега. Обърнах кутията, но нищо не потече.

Е, кутията някак си се беше изпразнила. А бях все още жаден. Можеше ли да се търпи това неприятно състояние? Реших, че не. Абсолютно нетърпимо е. Всъщност и не мислех да го търпя. Станах и се отправих към кухнята твърдо и непоклатимо. Имаше още няколко кутии сфетла бира в хладилника и донесох една на дивана.

Седнах. Отворих бирата. Отпих. Много по-добре съм. По дяволите този Доукс! Може би пък да му занеса една бира? Това може да го отпусне, да размисли и да се откаже. В края на краищата сме от една и съща страна, нали?

Отпих. Рита се върна по дънкови шорти и бяла блузка без ръкави с тъничка лъскава фльонга на деколтето. Изглеждаше много сладка. Забелязах в това преднамереност.

— Е — каза тя и се плъзна на дивана до мен, — приятно е да те видя така неочаквано.

— Ами да — отвърнах.

Тя наклони глава на една страна и ме погледна някак особено.

— Тежък ден ли си имал?

— Ужасен — казах и отпих. — Трябваше да пусна един негодник. Много гаден.

— О! — Тя се намръщи. — Защо… Така де, не можа ли просто…

— Исках да е просто, но не можах. — Вдигнах бирата към нея. — Политика. — И отпих.

Рита поклати глава.

— Все още не мога да свикна с мисълта, че… че… Така де, отстрани изглежда толкова ясно и обикновено. Намираш лошия, отстраняваш го. Но политика? Имам предвид… какво е направил?

— Помогнал е да убият няколко деца — отговорих.

— О! — ахна тя. — Боже мой, не можеш ли да направиш нещо?

Усмихнах й се. Дявол да го вземе, тя веднага беше видяла всичко. Каква мацка! Нали ви казах, че добре ги подбирам.

— Сложи пръст в раната — казах и хванах ръката й, за да погледна въпросния пръст. — Мога. При това много добре. — Погалих ръката й, като пролях съвсем малко бира. — Знаех, че ще разбереш.

Тя изглеждаше малко смутена.

— Но… Какво ще направиш?

Отпих. Защо да не й кажа? Видях, че вече е схванала идеята. Защо не? Отворих уста, но преди да прошепна и звук за Мрачния странник и безобидното си хоби, Коуди и Астор влетяха в стаята и заковаха на място, щом ме видяха. Гледаха ту майка си, ту мен.

— Здрасти, Декстър — каза Астор. И смушка брат си.

— Здрасти — каза тихо той. Не беше от приказливите. Всъщност никога не казваше почти нищо. Горкото дете. Оная работа с баща му го беше объркала.

— Пиян ли си? — попита той. За него това беше дълга реч.

— Коуди! — каза Рита. Аз я отстраних и храбро го погледнах в лицето.

— Пиян? — казах. — Аз?

Той кимна.

— Да.

— Категорично не — казах твърдо, като с най-голямо достойнство смръщих вежди. — Може би малко пийнал, но това е съвсем различно.

— О — каза той, а сестра му се намеси:

— Ще вечеряш ли с нас?

— О, не, ще си вървя — отговорих, но Рита сложи изненадващо твърда ръка на рамото ми.

— Няма да шофираш такъв.

— Какъв?

— Пийнал — уточни Коуди.

— Не съм пийнал — възразих.

— Каза, че си — отвърна Коуди. Не помнех кога за последен път е изричал три думи наведнъж и бях много горд с него.

— Каза — добави Астор. — Каза, че не си пиян, а само малко пийнал.

— Така ли казах? — Кимнаха и двамата. — О! Добре тогава…

— Добре тогава — намеси се Рита, — мисля, че ще останеш за вечеря.

Добре тогава. Мисля, че останах. Съвсем сигурен съм, че останах, така или иначе. Знам със сигурност, че по някое време отидох до хладилника за сфетла бира и открих, че кутиите са сфършили . В някакъв по-късен момент отново седях на дивана. Телевизорът работеше и се опитвах да схвана какво приказват артистите и защо някаква невидима тълпа смята, че това е най-веселият диалог на всички времена.

Рита се плъзна на дивана до мен.

— Децата са в леглото — каза. — Как си?

— Чудесно — отвърнах. — Ако само можех да разбера какво е толкова смешно.

Рита сложи ръка на рамото ми.

— Това наистина те тревожи, нали? Да пуснеш лош човек да си отиде. Деца… — Тя ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. — Ти си толкова добър човек, Декстър.

— Не, не съм — възразих. Чудех се защо ли казва нещо толкова странно.

Рита ме пусна и загледа ту лявото, ту дясното ми око, после обратно.