Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

За щастие Рита също не се интересуваше от секс, поне през повечето време. Тя беше продукт на унищожителен ранен брак с човек, чиято представа за приятно прекарване се оказала да пуши крек и да я бие. По-нататък историята се разклонява и до заразяването й с няколко интригуващи болести. Но когато една нощ той пребил децата й, чудесното й идилично търпение секнало и тя изхвърлила свинята от живота си, а за щастие и направо в затвора.

В резултат на цялата тази бъркотия тя търсеше джентълмен, който да се интересува най-вече от компания и разговори, някой, чиито груби животински пристъпи на низка страст да не трябва да задоволява. С други думи, мъж, който ще я цени за по-изтънчените й качества, а не за насилена секс акробатика. Тоест Декстър. От близо две години тя беше моето идеално прикритие, ключова съставка на Декстър такъв, какъвто най-грубо казано го познава светът. В замяна аз не я биех, не я заразявах с нищо, не насочвах към нея животинската си похот… и всъщност на нея май й харесваше компанията ми.

И като бонус много се привързах към децата й, Астор и Коуди. Странно може би, но въпреки това е истина, уверявам ви. Ако някой друг на света изчезнеше мистериозно, това би ме раздразнило само защото няма да има кой да ми прави понички. Но децата ме интересуваха и наистина ги харесвах. Бяха силно травмирани в ранното си детство и може би защото и аз бях преживял същото, изпитвах към тях особена привързаност — интерес, който се простираше извън използването на Рита като маскировка.

Ако оставим настрана бонуса на децата Рита също беше плюс. Имаше къса хубава руса коса, стегнато атлетично тяло — и никога не казваше неща, които са откровено глупави. Можех да изляза с нея пред хора и да съм сигурен, че изглеждаме като добре съчетана двойка човеци, което всъщност беше целта на занятието. Хората казваха дори, че сме хубава двойка, макар да не бях сигурен какво означава това. Предполагам, че Рита ме намираше привлекателен по някакъв начин, въпреки че на фона на досието й с мъже това не изглеждаше особено ласкателно. И все пак винаги е приятно да си с човек, който те смята за прекрасен. Което затвърждава лошото ми мнение за хората.

Погледнах часовника на бюрото. Пет и тридесет и две: след петнадесетина минути Рита щеше да се е върнала от работата си във Феърчайлд Тайтъл Ейджънси, където правеше нещо много сложно, свързано с процентите на разни части. Докато стигна до къщата й, вече щеше да си е вкъщи.

С приветлива синтетична усмивка излязох, помахах на Доукс и подкарах към скромната къща на Рита в южната част на Маями. Трафикът не беше много проблемен, което значи, че нямаше фатални катастрофи и престрелки, и след точно двадесет минути паркирах пред бунгалото на Рита. Сержант Доукс стигна до края на улицата и, докато чуках на вратата, паркира отсреща.

Вратата се отвори с размах и Рита се втренчи в мен.

— О! — каза тя. — Декстър!

— Собственолично — отвърнах. — Минавах наблизо и си помислих дали вече не си се прибрала.

— Ами, аз… тъкмо влизам. Страшно е разхвърляно… Хм, влизай. Искаш ли бира?

Бира? Ама че идея, никога не пия бира. И все пак всичко това беше толкова удивително нормално, толкова съвършено посещение на приятелка след работа, че дори на Доукс трябваше да му направи впечатление.

— С удоволствие — казах и я последвах в относителната прохлада на всекидневната.

— Сядай — каза тя. — Само ще се пооправя малко. — Усмихна ми се. — Децата са в задния двор, но съм сигурна, че ще ти налетят, щом разберат, че си тук. — Прошумоля към коридора и след миг се върна с кутия бира. — Ей сега идвам — каза и тръгна към спалнята си в задната част на къщата. Седях на дивана и гледах бирата в ръката си. Не пия — пиенето не се препоръчва на хищници. То забавя рефлексите, притъпява вниманието и те прави по-нехаен, а това винаги съм го смятал за много лошо. Но ето ме тук, демон в отпуска, пробващ върховната жертва да се откаже от силата си и да стане човешко същество. Така бирата ставаше точно каквото трябваше на заклетия трезвеник Декстър.

Отпих. Леко горчива и газирана, точно каквато трябваше да е, щом исках да държа Мрачния странник закопчан с колан на задната седалка за много дълго. И все пак предполагам, че склонността да се пие бира се придобива. Отпих отново. Усетих как забълбука надолу и се плисна в стомаха ми и се сетих, че при цялата ми възбуда и разочарование този ден не съм и обядвал. Но по дяволите — това беше само светла бира, или, както гордо твърдеше кутията, сфетла бира . Май щяхме да сме много признателни, ако бяха намерили по-хитър начин да го изпишат.