Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Я, сержант Доукс! — възкликнах весело. — Какво странно съвпадение! Какво правиш тук?

— Значи имаш нещо по-важно от служебната си работа? — отвърна той. Изглеждаше наистина незаинтересуван да поддържа някакъв разговор, така че свих рамене. Когато се изправяш пред хора с твърде ограничени възможности да разговарят и никакво желание да си ги създадат, винаги е по-лесно просто да приемеш това.

— Амии… Хм, имах да свърша една лична работа. — Много слабо, съгласен съм, но Доукс проявяваше дразнещия навик да задава най-неудобните въпроси, и то с такава сдържана злоба, че ми беше трудно да не запелтеча, камо ли пък да кажа нещо умно.

Той ме гледа няколко безкрайни секунди както прегладнял питбул гледа сурово месо.

— Лична работа… — каза, без да мигне. Звучеше дори по-глупаво, когато той го повтори.

— Точно така — казах.

— Зъболекарят ти е чак в Гейбълс…

— Ами…

— А пък лекарят ти е в Алеймейда. Нямаш адвокат, сестра ти още е на работа — продължи той. — Що за лична работа пропускам?

— Ами всъщност… хмм, аз… аз… — Смаяно се чувах да заеквам, но нищо друго не ми идваше наум. Доукс просто ме гледаше, сякаш ме умоляваше да побързам, за да ме гръмне във въздуха.

— Странно — каза най-после. — И аз имах лична работа точно насам.

— Така ли? — възкликнах с облекчение, след като устата ми отново стана способна да произнася човешки думи. — И що за работа, сержант?

За пръв път в живота си го видях да се усмихва и трябва да кажа, че сто пъти предпочитах просто да беше излязъл от колата и да ме беше набил.

— Следях ТЕБ — каза той. Даде ми миг да се възхитя на блясъка на зъбите му, после прозорчето се затвори и той изчезна зад затъмненото стъкло като Чеширския котарак.

Стига да имам достатъчно време, сигурно ще ви изляза с цял списък по-неприятни неща, отколкото сержант Доукс да е станал моя лична сянка. Но понеже стоях там в моята свръхмодерна всеустойчива дреха и си мислех за Рийкър и неговите червени ботуши, които се изплъзваха в далечината, което си беше достатъчно гадно, нямах вдъхновение да мисля за нещо по-лошо. Просто скочих в колата и подкарах в дъжда към апартамента си. Поначало таратайките на другите шофьори биха ме стоплили, биха ме накарали да се почувствам съвсем у дома, но по някаква причина кафявият таурус, залепен толкова близко зад мен, гасеше топлата жарава.

Достатъчно добре познавах сержант Доукс, за да знам, че това не е просто прищявка в дъжда от негова страна. Щом ме беше проследил, вероятно щеше да ме държи постоянно под око, докато не ме пипне да върша нещо непозволено. Или докато не му стане невъзможно да ме следи повече. Естествено можех лесно да измисля няколко интригуващи начина да го накарам да изгуби интерес към това. Но те всички бяха изключително дълготрайни, а пък аз, макар и всъщност да нямам съвест, все пак имам много ясна система от правила, която действа донякъде по същия начин.

От много време знаех, че рано или късно сержант Доукс ще направи нещо, което да попречи на моето хоби, и дълго и упорито бях мислил какво ще направя, ако това стане. Уви, най-доброто, до което бях стигнал, беше да чакам и тогава да му мисля.

— Моля? — ще кажете вие и ще сте съвсем прави. — Може ли наистина да игнорираме очевидния отговор? — В края на краищата Доукс може да беше силен и смъртен, но Мрачният странник е много над него и никой не може да се изпречи на пътя му, когато е поел кормилото. Може би само сега…

— Не — каза тихият мек глас в ухото ми.

Здравей, Хари. Защо не? И докато питах, се върнах във времето, когато ми беше казал:

Има правила, Декстър, бяха думите му.

Правила ли, татко?

Беше на шестнадесетия ми рожден ден. Нямаше голям празник, понеже още не се бях научил да съм чудесно чаровен и общителен, и ако не избягвах лигавите си връстници, ме избягваха те. Изживявах юношеството си като овчарско куче, което се мотае сред стадо мръсни и много глупави овци. Оттогава съм научил много. Тогава не бях много далече от истината — хората наистина са безнадеждни! — но просто не си струва да го разтръбяваш.

Така че моят шестнадесети рожден ден беше доста сдържана работа. Дорис, втората ми майка, неотдавна беше умряла от рак. Но доведената ми сестра, Дебора, ми направи торта, а Хари ми подари въдица. Духнах свещите, изядохме тортата и после Хари ме заведе в задния двор на нашата скромна къща на Коконът Гроув. Седна на масата от секвоя, която беше направил до тухленото огнище за скара, и ми посочи също да седна.