Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Отново съвсем лесно отключих и се вмъкнах в каютата. При първото си посещение бях търсил доказателства, че Макгрегър е педофил. Сега се опитвах да намеря нещо по-неуловимо, някакъв малък ключ за разгадаване самоличността на неговия приятел.

Тъй като все трябваше да започна отнякъде, слязох пак в спалното помещение. Отворих чекмеджето с фалшиво дъно и отново прехвърлих снимките. Този път оглеждах и фона, а не само предния план. Дигиталната фотография направи този тип разследване много по-трудно — по снимките няма никакви печати, нито пък данни за проявени филми, които да проследиш. Всеки тъпак на света може просто да прехвърли снимките на твърдия си диск и да ги изкопира, когато си поиска, дори ако има такъв отвратителен вкус за обувки. Не е честно. Нима компютрите не са измислени, за да ни улесняват?

Затворих чекмеджето и огледах каютата, но не открих нищо повече от видяното първия път. Доста обезкуражен, се качих отново в главната каюта. И там имаше няколко чекмеджета — прегледах ги всичките. Видеозаписи, пластмасови фигурки, широкото тиксо — всичко това вече бях го разгледал и то не ми подсказваше нищо. Извадих тиксото, реших, че може би мога да ги използвам аз. Лениво вдигнах последната ролка.

И то беше там.

Наистина е по-хубаво да си късметлия, отколкото добър. За милион години не бих се надявал на нещо толкова хубаво. За долната част на последната ролка беше залепена хартийка и на нея пишеше „Рийкър“, с телефонен номер под името.

Разбира се, нямаше никаква гаранция, че Рийкър е Червения рейнджър или че дори е човешко същество. Със същия успех би могъл да е някой водопроводчик. Но във всеки случай беше много повече от досегашната ми отправна точка.

Сега трябваше да се махна от яхтата, преди да е спряла бурята. Пъхнах хартийката в джоба си, закопчах си якето и се измъкнах.

Може би се чувствах щастливо размекнат от последствията на моята вечер с Макгрегър, но докато карах към къщи, си тананиках натрапчивата мелодийка на Филип Глас от „1000 самолета на покрива“. Ключът към щастието е да си направил нещо, с което да се гордееш, и да имаш цел, поради която да гледаш напред, а в момента имах и двете. Колко прекрасно е да си аз!

Хубавото ми настроение трая само до колелото, където Олд Кътлър се влива в Леджун, защото небрежен поглед в огледалото за обратно виждане замрази мелодията на устните ми.

Зад мен, почти забил нос в задната ми седалка, караше кафяв форд таурус. Приличаше прекалено на множеството коли, които полицейското управление в Маями Дейд дава на цивилния си персонал.

Хич не ми изглеждаше това да е добър знак. Патрулна кола може да те следи без никаква причина, но човек в служебна кола все трябва да има някаква цел и изглежда, тази цел беше да ми дадат да разбера, че ме следят. Ако беше така, подейства идеално. Зад блясъка на предното стъкло не можех да видя кой кара форда. Изведнъж ми се стори много важно да разбера поне откога ме следи тази кола, кой я кара и какво е видял шофьорът.

Свих в една странична уличка и спрях до тротоара. Таурусът спря точно зад мен. За момент не стана нищо — и двамата седяхме в колите си и чакахме. Да ме арестуват ли се канеха? Ако някой ме беше проследил от пристанището, това щеше да е много лошо за Енергичния Декстър. Рано или късно отсъствието на Макгрегър щеше да бъде забелязано и дори и най-баналното разследване щеше да стигне до неговата яхта. Някой щеше да отиде да провери дали е на мястото си и тогава фактът, че Декстър е бил там посред бял ден, можеше да се окаже много-много значителен.

Точно такива дребни неща допринасят за успешната работа на полицията. Ченгетата търсят подобни странни съвпадения и когато ги открият, стават много сериозни по отношение на лицето, което попада твърде често на много интересни места чисто случайно. Дори ако това лице има полицейска карта и удивително чаровна фалшива усмивка.

Наистина май не ми оставаше нищо друго, освен да блъфирам докрай: да открия кой ме следи и защо и после да го убедя, че е глупаво така да си губи времето. Нахлузих си най-хубавото ми изражение на Официален поздрав, слязох от колата и бързо отидох до тауруса. Прозорчето се смъкна и вечно сърдитото лице на сержант Доукс ме погледна през него като идол на зъл бог, издялан от парче тъмно дърво.

— Защо отсъстваш от работа посред бял ден толкова дълго? — попита. В тона му нямаше никаква изразителност, но все пак успяваше да създаде впечатление, че каквото и да кажа, ще е лъжа и той ще поиска да ме накаже за тази лъжа.