Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Е, Декс — каза той. — Шестнадесет. Вече си почти мъж.

Не бях сигурен какво трябва да означава това. Аз? Мъж? Сякаш съм човек? И не бях сигурен какъв отговор се очаква от мен. Но пък знаех, че обикновено е най-добре да не правиш умни забележки на Хари, така че само кимнах. И Хари ме прониза със сини рентгенови лъчи.

— Ти въобще интересуваш ли се от момичета? — попита.

— Хм, в какъв смисъл?

— Целувки. Срещи. А бе — секс.

При тази мисъл главата ми се завъртя, сякаш я изрита студен тъмен крак.

— Не, ъъъ, не. Аз, ъъъ… — изломотих, сладкодумен още оттогава. — Не точно в този смисъл.

Хари кимна, сякаш в това имаше смисъл.

— Не момчета все пак — продължи. Аз само поклатих глава. Хари погледна масата, после пак къщата.

— Когато станах на шестнадесет, баща ми ме заведе на курва. — Той поклати глава и съвсем слаба усмивчица проблесна на лицето му. — Трябваха ми цели десет години, за да го превъзмогна. — Не можах да измисля абсолютно нищо в отговор. Идеята за секс ми беше абсолютно чужда, а пък и да плащаш за това, особено за детето си, и когато това дете е Хари — ама че идиотия! Това вече беше прекалено. Погледнах Хари почти паникьосан и той се усмихна.

— Не — успокои ме. — Не смятах да ти го предложа. Надявам се, че въдицата ще ти е много по-полезна. — Поклати бавно глава и погледна настрана, далече над масата, през двора и по улицата. — Или ловджийски нож.

— Да — казах. Опитвах да не прозвучи много пламенно.

— Не — повтори той. — И двамата знаем какво искаш. Но още е рано.

Откакто Хари за пръв път говори с мен за това, което съм, по време на паметното ни пътешествие по къмпинги преди години, се подготвяхме. Като ме довеждахме, според думите на Хари, до пълна готовност. Като дебелоглав млад изкуствен човек горях от нетърпение да започна успешната си кариера, но Хари ме сдържаше, защото той винаги знаеше.

— Мога да внимавам — казвах.

— Но не безупречно — отговаряше той. — Има правила, Декстър. Трябва да има. Точно това те отделя от останалите.

— Смесвай се — казах. — Почиствай, не рискувай, хм…

Хари поклати глава.

— По-важно. Трябва да си сигурен, преди да започнеш, че въпросното лице наистина го заслужава. Не мога да ти опиша в колко случаи, когато съм знаел, че някой е виновен, съм го оставял да си отиде. Да оставиш мръсника да те гледа и да се хили и да знаеш, че и той знае, но че трябва да го пуснеш… — Той стисна зъби и удари с юмрук по масата. — На теб няма да ти се наложи. Но трябва да си сигурен. Абсолютно сигурен, Декстър. И дори ако си абсолютно сигурен… — Той разпери ръце. — Сдобий се с някакви доказателства. Те не трябва да издържат пред съда, слава богу. — Засмя се кратко, горчиво. — Никога няма да стигнеш до съда. Но ти трябват доказателства, Декстър. Това е най-важното от всичко. — Той почука по масата с кокалчетата на пръстите си. — Трябва да имаш доказателства. И дори тогава…

Замълча — нехарактерна пауза за него — и аз чаках; знаех, че се задава нещо трудно.

— Понякога дори тогава ги пускаш да си отидат. Независимо колко много го заслужават. Ако са прекалено… биещи на очи например. Ако случаят ще предизвика прекалено голям интерес, пускаш ги да си вървят.

Е, ето го на. Както винаги, Хари можеше да ми отговори. Когато бях неуверен, чувах Хари да ми шепне в ухото. Бях сигурен, но нямах доказателства, че Доукс е нещо друго, а не само сърдито и подозрително ченге, а да накълцаш ченге със сигурност е нещо, което ще възмути града. След неотдавнашната преждевременна смърт на Ла Гуерта полицейската йерархия почти несъмнено щеше да е по-чувствителна към изчезването на второ ченге по същия начин.

Колкото и необходимо да изглеждаше обратното, Доукс беше недосегаем за мен. Можех да гледам през прозореца кафявия таурус, дебнещ под едно дърво, но не можех да направя нищо, освен да мечтая за друго решение, което да възникне спонтанно — например на главата му да падне пиано. Колкото и да е печално, оставаше ми само да се надявам на късмета си.

Но тази вечер нямаше никакъв късмет за горкия отчаян Декстър, а и напоследък се наблюдаваше отчайващ недоимък на падащи пиана в района на Маями. И ето ме сега в малкия ми коптор, да крача безсилно по пода и всеки миг, когато надзървам през прозореца, да виждам долу паркиран таурус. Споменът за всичко, над което така щастливо размишлявах само преди час, сега блъскаше в главата ми. Може ли Декстър да излезе навън и да си поиграе? Уви, не, скъпи ми Мрачен страннико. Декстър е в почивка.