Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Излязох и помъкнах Макгрегър след себе си, стегнах силно, така че той падна на колене и посегна към шията си. За миг погледах как се дави и лигави в калта, как лицето му потъмнява отново и очите му кървясват. След това го изправих и го бутнах нагоре по трите дървени стъпала в караваната. Докато се оправи достатъчно, за да разбере какво става, го вързах върху бюрото, като закрепих здраво ръцете и краката му с широко тиксо.

Макгрегър опита да заговори, но вместо това само се закашля. Почаках. Сега вече имах много време.

— Моля те — каза той накрая с глас, който стържеше като пясък по стъкло. — Ще ти дам каквото поискаш.

— Да, така е — отвърнахме ние и видяхме как звукът на тези думи се вряза в него. Въпреки че той не виждаше през моята бяла маска, ние се усмихнахме. Извадих снимките, които бях взел от яхтата му, и му ги показах.

Той замръзна съвсем и ченето му увисна.

— Откъде ги взе? — попита доста раздразнено за човек, който ще бъде нарязан на малки парченца.

— Кой е правил тези снимки?

— Няма да ти кажа.

С ножица за ламарина отрязах кутрето и безимения пръст на лявата му ръка. Той се мяташе, пищеше и кръвта му рукна, което винаги ме ядосва, така че напъхах в устата му топка за тенис и отрязах кутрето и безимения пръст на дясната му ръка.

— Ще кажеш — казах и почаках да се поукроти.

Когато това най-после стана, той извъртя око към мен и лицето му се изпълни с разбиране, което настъпва, когато си пристъпил отвъд болката, към съзнанието, че останалото от всичко това ще е завинаги. Извадих топката от устата му.

— Кой направи снимките?

Той се усмихна и каза:

— Ще ми се една от тях да беше твоята.

Което направи следващите деветдесет минути много по-пълноценни.

Обикновено след някоя от моите Нощи се чувствам приятно отпуснат, но още следващата сутрин след злокобния край на Макгрегър все още треперех от жажда. Исках много силно да намеря фотографа с червените каубойски ботуши и да се отърва от това. Аз съм подредено чудовище, обичам да довършвам започнатото и мисълта, че някой потропва някъде с тези смешни ботуши, с фотоапарат, видял твърде много, ме караше да изгарям от нетърпение да проследя тези стъпки и да приключа своя двуетапен проект.

Може би бях прекалено избързал с Макгрегър. Трябваше да му оставя малко повече време и да го насърча и щеше да ми разкаже всичко. Но ми се беше сторило като нещо, което лесно ще открия сам — когато Мрачният странник ме насочва, съм съвсем сигурен, че мога да направя всичко. Досега не съм бъркал, по този път бях пооплел конците и се налагаше да открия господин Ботуши сам.

От предишното си проучване знаех, че Макгрегър не води светски живот извън случайните си редки нощни разходки. Членуваше в две-три бизнес организации, което и би следвало да се очаква от брокер, но не можах да открия нито един човек, с когото да е другарувал. Знаех също, че няма криминално досие, така че нямаше откъде да извадя и проуча познатите му. Съдебните доклади за развода му просто гласяха „непреодолими различия“ и оставяха останалото на моето въображение.

И тук заседнах. Макгрегър беше класически самотник и в моето внимателно проучване никъде не зърнах индикация, че някога е имал някакви познанства, съдружници, гаджета, колеги или близки приятели. Никакви нощи за покер, никакви момчета въобще, с изключение на най-малките. Никаква църковна група, никакви спортни клубове, никакъв съседен бар, никакво ежеседмично събиране за фолк танци — което би могло да обясни ботушите — нищо, нищичко: освен снимките, на които стърчаха онези тъпи червени остри носове.

Така че кой беше каубоят Боб и как да го намеря?

Фактически имаше само едно място, където можех да потърся отговора, и трябваше да побързам, докато някой не забележи изчезването на Макгрегър. Чух тътен на гръмотевици в далечината и изненадан погледнах стенния часовник. Нямаше съмнение, беше два и петнадесет, време беше за ежедневната следобедна буря. Бях пропилял в унили мисли цялата си едночасова обедна почивка — нещо крайно нетипично за мен.

Все пак бурята отново щеше да ми послужи за претекст и можех да спра на връщане някъде по пътя да хапна. Така, с ясен и приятен план за най-непосредственото си бъдеще, се отправих към паркинга, качих се в колата и потеглих на юг.

Дъждът започна, когато вече бях стигнал до Матисън Хамък. Отново намъкнах жълтото си спортно яке за всякакво време и затичах по алеята към яхтата на Макгрегър.