Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

И така, ние балансирахме по острието на бръснача, което, за съжаление, беше само метафорично. Рано или късно трябваше да стана себе си. Но дотогава трябваше да се примирявам с Рита. Тя не можеше да се сравнява с моята стара любов, Мрачния странник. Но аз се нуждаех от своята тайна идентичност. А докато избягвах Доукс, Рита беше моята шапка-невидимка, моят спасителен пояс.

Добре тогава: ще си седя на дивана с бира в ръка, ще гледам „Сървайвър“ и ще си мисля за интересни вариации на играта, която никога няма да се добере до транслационната мрежа. Ако просто добавите Декстър към корабокрушенците и разтълкувате заглавието малко по-буквално…

Не всичко беше мрачно, безрадостно и окаяно. Няколко пъти седмично трябваше да играя на криеницата „ритни кутията“ с Коуди и Астор и други дивачета от околните къщи, което ни връща там, откъдето започнахме: Декстър Безмачтовия, неспособен да плува по нормалния си живот, закотвен вместо това към банда дечурлига и кутия от равиоли. И вечер, когато вали, си стои вътре край масата за вечеря, докато Рита шета, включва пералнята, мие чинии и всячески усъвършенства домашното блаженство на малкото си гнездо.

Има толкова много игри на открито, които могат да се играят с две деца на такава крехка възраст и с увреден дух като Коуди и Астор. Повечето настолни игри са безинтересни или неразбираеми за тях, а твърде много от игрите на карти изискват такова безгрижно простодушие, че дори аз не мога да го изиграя убедително. Но накрая се спряхме на бесенето. То е образователно, творческо и леко убийствено, което радваше всички, дори Рита.

Ако запитате мен от преддоуксовия период дали много си падам по живота на палач и по бирата, ще съм принуден да призная, че Декстър Черния чай е дори още по-черен. Но тъй като дните се трупаха и аз се вмъквах все по-навътре в реалността на маскировката си, трябваше да се запитам: не ми ли харесва животът на господин Глава на семейство от предградията малко прекалено?

Все пак беше някак си много утешително да виждам хищното увлечение, с което Коуди и Астор достигаха до нещо толкова безобидно като палача. Техният ентусиазъм да обесят малките нарисувани фигурки ме приближаваше малко до усещането, че всички ние може пък и да сме представители на един и същ общ вид. Докато те весело убиваха своя анонимен обесен, изпитвах известно родство с тях.

Астор бързо се научи да чертае бесилката и чертичките за буквите. Тя, разбира се, беше много по-образована за тази цел. „Седем букви“, казваше, захапваше горната си устна и добавяше: „Не. Шест“. Когато с Коуди казвахме грешна буква, тя подскачаше и крещеше: „Ръка! Ха!“ Коуди я зяпаше безизразно, после гледаше дундестата фигурка, увиснала от примката. Когато беше негов ред и ние бъркахме буквата, той казваше с тихия си глас: „Крак“, и вдигаше очи към нас с нещо почти равно на триумф у човек с емоции. А когато редицата чертички под бесилката най-после се запълваше и се превръщаше в дума, и двамата поглеждаха към висящия човек удовлетворено и един-два пъти Коуди дори каза: „Мъртъв“, преди Астор да подскочи и да каже: „Пак е Декстър! Сега е мой ред!“

Пълна идилия. Нашето прекрасно малко семейство — Рита, децата и Чудовището. Но колкото и нарисувани фигурки да екзекутирахме, това не можеше да убие тревогата ми, че времето бързо бълбука надолу по канала и скоро ще се превърна в белокос старец, прекалено немощен, за да държи скалпел, и ще се клатушкам през ужасяващо обикновените си дни, помрачени от също вече престарелия сержант Доукс и чувството за пропусната възможност.

Докато не измислех начин за измъкване, бях в примката толкова сигурно, колкото нарисуваните човечета на Коуди и Астор. Много потискащо. И ме е срам да призная, че почти бях изгубил надежда, което никога нямаше да се случи, ако не бях забравил едно важно нещо.

Бяхме в Маями.

Разбира се, така не можеше да продължава. Би трябвало да знам, че това неестествено състояние трябва да отстъпи пред естествения ред на нещата. В края на краищата живеех в град, където хаосът е като слънчевата светлина — винаги точно зад следващия облак. Три седмици след моята объркала всичко среща със сержант Доукс облаците най-после се разпръснаха.

Беше просто малко късмет наистина — не съвсем падналото пиано, на което се надявах, но все пак щастливо съвпадение. Обядвах със сестра си Дебора. Извинете, трябваше да кажа със СЕРЖАНТ Дебора. Както и баща й, Хари, Деб беше ченге. В резултат на щастливия изход от неотдавнашните събития беше повишена, измъкната от костюма на проститутка, който беше принудена да носи поради назначението си в областта на порока, и прибрана най-после от ъгъла на улицата с полагащите й се сержантски нашивки.