Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

След съвсем малко минути Деб успя да ни докара близо до естакадата Ориндж Боул, без да причини особена загуба на живот, и слязохме до пътя долу, направихме няколко бързи завоя и се вмъкнахме в кривата пред малка къща на Северозападна 4-та улица. Съседните къщи бяха подобни, всичките малки и скупчени, всяка със собствен зид или телена ограда. Много бяха ярко боядисани и имаха павирани дворове.

Две патрулни коли вече бяха паркирали пред къщата със запалени лампи. Двама униформени полицаи ограждаха местопрестъплението с жълта лента и когато слязох, видях трето ченге, седнало на предната седалка в една от колите, стискаше главата си с ръце. На портала на къщата четвърто ченге стоеше до възрастна дама. Две ниски стъпала водеха към вратата и тя седеше на горното и май редуваше ридания с повръщане. Някъде наблизо виеше куче, една и съща нота отново и отново.

Дебора закрачи към най-близката униформа. Беше квадратен мъж на средна възраст с тъмна коса и изражение, говорещо, че би искал също да седи в колата си, стиснал глава с ръце.

— Какво имаме? — попита Дебора, като му протегна значката си.

Полицаят поклати глава, без да ни погледне, и изтърси:

— Няма още веднъж да вляза вътре, та дори да ми струва пенсията. — И се отдалечи, като едва не се блъсна в едната патрулна кола; размотаваше жълтата лента така, сякаш можеше да го защити от това, което беше в къщата.

Дебора гледаше след полицая, после погледна мен. Съвсем откровено, не можах да измисля нищо наистина полезно и умно, което да кажа, и за момент и двамата стояхме и се гледахме. Вятърът пърпореше с жълтата лента, кучето продължаваше да вие — някакъв странен тиролски звук, който ни най-малко не увеличаваше привързаността ми към кучетата. Дебора поклати глава.

— Някой трябва да накара проклетото псе да млъкне — каза тя, провря се под жълтата лента и тръгна към къщата. Последвах я. След няколко крачки осъзнах, че воят на кучето се усилва. То беше в къщата, може би любимец на жертвата. Доста често животните реагират зле на смъртта на собственика си.

Спряхме до стъпалата, Дебора вдигна очи към ченгето и прочете името на табелката му.

— Корънел, дамата свидетел ли е?

Ченгето не ни погледна.

— Да. Госпожа Медина. Тя се обади. — А старата жена се наведе и повърна.

Дебора се намръщи и попита:

— Какво е това куче?

Корънел издаде лаещ звук, смес между смях и повдигане, но не отговори и не ни погледна.

Мисля, че на Дебора й писна. Не мога да я виня.

— Какво става вътре, по дяволите? — остро попита тя.

Корънел обърна глава да ни погледне. На лицето му нямаше абсолютно никакво изражение.

— Вижте сами — каза и отново се отвърна от нас. Дебора понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това ме погледна и сви рамене.

— Ами можем да погледнем — казах. Надявах се, че не прозвуча много настойчиво. Фактически изгарях от нетърпение да видя всичко, което е могло да предизвика такава реакция у ченгета от Маями. Сержант Доукс можеше като нищо да ми попречи да правя нещо на своя глава, но не можеше да ме спре да се възхитя на нечие чуждо творчество. В края на краищата това ми е работата, а не трябва ли работата да ни доставя удоволствие?

Дебора, от друга страна, показваше нетипична неохота. Погледна назад към патрулната кола — ченгето все още седеше неподвижно с глава в ръцете. След това погледна отново Корънел и старата дама, после входната врата на малката къща. Пое дълбоко дъх, изпусна го силно и каза:

— Добре. Нека хвърлим поглед. — Но все още не помръдваше, така че се плъзнах покрай нея и отворих вратата.

Предната стая на малката къща беше тъмна, завесите и щорите бяха спуснати. Имаше фотьойл, който сякаш беше пристигнал от вехтошарски магазин. Беше покрит с калъф, толкова мръсен, че беше невъзможно да познаеш цвета му, и беше пред малък телевизор на сгъваема маса за карти. С изключение на това стаята беше празна. Врата срещу входната показваше малко петно светлина. Кучето май виеше оттам, така че се отправих нататък, към задната част на къщата.

Животните не ме обичат, което доказва, че са по-умни, отколкото ги смятаме. Те сякаш усещат какво съм и не ме одобряват, като често изразяват мнението си по особено остър начин. Така че изпитвах леко нежелание да се доближавам до куче, което и без това вече е очевидно разтревожено. Но влязох през вратата, бавно, като оптимистично мърморех: „Добро кученце!“ То обаче никак не звучеше като добро кученце, а по-скоро като побъркан питбул, болен от бяс. Опитах се да наподобя нещо като любов към животните и пристъпих до люлеещата се врата, която водеше към нещо, което явно беше кухня.