Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Няколко секунди гледаше нещото вторачено. После, без дори да мигне, бръкна в спортното си яке и извади пистолета си. Бавно, без никакво изражение, го насочи между немигащите очи на все още виещото нещо на масата. Зареди пистолета.

— Доукс! — извика Дебора със сухо дращене в гласа, прокашля се и опита отново. — Доукс!

Той не отговори, нито вдигна поглед, но не дръпна спусъка, което беше срамно. В края на краищата какво трябваше да правим с това нещо? То не можеше да ни каже кой е направил това. Дните му като полезен член на обществото пък вече бяха свършили. Защо да не позволим на Доукс да сложи край на мъките му? И тогава ние с Деб неохотно ще бъдем принудени да съобщим какво е направил Доукс, щяха да го уволнят и дори затворят зад решетките, и проблемите ми щяха да свършат. Това изглеждаше толкова чисто решение, но разбира се, Дебора никога не би приела подобно нещо. От време на време тя става наистина придирчива формалистка.

— Свали оръжието, Доукс — каза тя и макар останалата част от него да остана абсолютно неподвижна, той изви глава и я погледна.

— Само това може да се направи — каза. — Повярвай ми.

Дебора поклати глава и каза:

— Знаеш, че не може. Гледаха се известно време, после очите му скочиха върху мен. За мен беше изключително трудно да отвърна на погледа, без да изтърся нещо като „О, каква гадост — направи го!“. Но някак си успях и Доукс насочи пистолета си към въздуха. Отново погледна нещото, поклати глава и прибра оръжието.

— Гадост. Трябваше да ме оставите да стрелям — каза, обърна се и бързо излезе.

През следващите няколко минути стаята се напълни с хора, които отчаяно се опитваха да не гледат, докато си вършеха работата. Камила Фиг, набита, късо подстригана лабораторна техничка, на която изразните средства винаги бяха ограничени до изчервяване или вторачване, тихо плачеше, докато ръсеше прах за откриване на отпечатъци. Анхел Батиста, или Анхел-Нямам-нищо-общо, както го наричахме, защото винаги се представяше така, побледня и здраво стисна зъби, но остана в стаята. Винс Масуока, сътрудник, който винаги се държеше, сякаш се смяташе за единственото човешко същество, трепереше толкова силно, че трябваше да излезе от стаята и да седне на стъпалата.

Започнах да се чудя дали и аз не трябваше да се преструвам на ужасен, за да не бия на очи прекалено силно. Може би трябваше да изляза и да седна до Винс. За какво си говорят хората в такива случаи? За бейзбол? За времето? Със сигурност не и за нещото, от което са избягали — и все пак открих с изненада, че нямам нищо против да говорим за него. Фактически нещото започваше да предизвиква леко потрепване на интерес от Известна вътрешна страна. Винаги бях полагал толкова усилия да избягвам всякакво забелязване, а тук имаше някой, който правеше точно обратното. Съвсем явно това чудовище се перчеше по някаква причина, може би чисто от съвършено естествен състезателен дух, но това беше леко дразнещо, въпреки че засилваше желанието ми да знам повече. Който го беше направил, се различаваше от всички, които бях срещал досега. Трябваше ли да включа този анонимен хищник в списъка си? Или трябваше да се преструвам на примрял от ужас и да седна отвън на прага?

Докато разчоплях този труден избор, сержант Доукс се стрелна край мен, като дори за миг поспря, за да ми хвърли заплашителен поглед. Спомних си, че заради него не успях да си направя списък в момента. Изглеждаше донякъде смущаващо, но пък наистина улесни малко решението ми. Започнах да си нахлузвам съответното объркано изражение, но стигнах едва до вдигане на вежди. Два парамедика влетяха в стаята — самата съсредоточена важност — и замръзнаха, като видяха жертвата. Единият моментално избяга. Другата, млада чернокожа, се обърна към мен и каза:

— Какво, по дяволите, се очаква да направим? — И след това също заплака.

Не може да не се съгласи човек, че имаше право. Решението на сержант Доукс изглеждаше по-практично, дори елегантно. Имаше много малко смисъл да местиш това нещо на носилка и после да пробиваш бясно трафика на Маями, за да го закараш в болница. Както младата дама беше се изразила толкова елегантно, какво, дявол го взел, можеха да направят? Но явно някой трябваше да направи нещо. Ако просто го оставехме тук и все така стърчахме наоколо, вероятно някой щеше да се оплаче, че всички ченгета са се измъкнали на двора, което би било много лошо за имиджа на отдела.

Дебора беше тази, която най-после организира нещата. Убеди парамедиците да упоят жертвата и да я изнесат, което позволи на изненадващо гнусливите лабораторни техници да се върнат вътре и да се заловят за работа. Тишината в малката къща, след като опиатите подействаха, беше неправдоподобна. Парамедиците завиха нещото и го сложиха на носилката, без да го изпуснат, а после го избутаха към залеза.