Клайв Къслър - Саботьорът

Били и неговият чичо така и не разбраха какво ги бе ударило. Нито пощальонът от „Уелс Фарго Експрес“ във вагона с багажа, нито тримата приятели, които дотогава бяха играли на покер в предната част на дерайлиралия пътнически вагон. Но Зийк Тагърт и Руфъс Патрик, които добре схващаха причинно-следствената връзка на кошмарните сили, които освобождаваха мощта си като торнадо, в действителност почувстваха за около една десета част от секундата неописуемата болка от съсухрящата жега, преди експлозията веднъж и завинаги да сложи край на всичките им познания по въпроса.

С дрънчене на чугун върху камък и трясък от пропукващо се ясеново дърво дрезината модел „Каламазу“ се търкаляше надолу по насипа.

— Какво, по дяволите, е това?

Джак Дъглас, деветдесет и две годишен, беше толкова стар, че бе започнал кариерата си като охрана срещу индианските набези по защитената територия на западните железници. От компанията все още го държаха на служба по чисто сантиментални причини, позволявайки му да работи като един вид нощен пазач в глъхнещото глендейлско депо, въоръжен с тежък револвер „Колт“ 44 калибър на кръста.

Той посегна към оръжието с кокалеста покрита с вени ръка и почна да го измъква от добре смазания кобур.

Саботьора се хвърли напред с шокираща бързина. Пробождането беше толкова добре премерено, че с лекота би изненадало напълно и мъж на неговата възраст. Нощният пазач нямаше никакъв шанс. Телескопичната сабя се озова в гърлото му и излезе от него още преди трупът му да е грохнал на земята.

Саботьора погледна отвратено надолу към тялото. Как беше възможно нещата да се объркат точно по този нелеп начин! Да го изненада някакъв си старчок, който със сигурност от часове трябваше да спи в собственото си легло.

— Всяко зло за добро.

Извади един плакат от джоба си и го смачка на топка. Сетне коленичи до тялото, разтвори силом ръката на мъртвеца и сключи пръстите й около смачканата хартия.

Тъмните и празни улици водеха до мястото, където релсовият път на „Южен Пасифик“ пресичаха тесните релси на електрифицираната железница „Лос Анджелис енд Глендейл“. Големите зелени мотриси по междуградската пътническа линия не се движеха след полунощ. Вместо това, възползвайки си от евтиното електричество по нощната тарифа, железницата превозваше товари. Като си отваряше очите на четири за полиция, Саботьора скочи в един от вагоните, натоварен с мляко и пресни моркови на път за Лос Анджелис.

Когато най-после слезе в движение и пресече Ийст Секънд стрийт, вече се развиделяваше. Силуетът на купола в марокански стил на гара „Ла Гранд“ на железниците „Атчисън, Топика и Санта Фе“ се очертаваше на фона на смъртнобледата червенина на изгрева. Мъжът взе куфара си от багажното и смени прашните си дрехи в мъжката тоалетна. След това се качи на бързия влак Санта Фе — Албакърки и закуси във вагон-ресторанта с пържола, яйца и прясно изпечени кифли, заобиколен от сребърни прибори й порцелан.

Докато локомотивът на бързия влак набираше скорост, величественият кондуктор на експреса се появи и започна да повтаря настоятелно:

— Билети за проверка, джентълмени.

Като възприе безцеремонния вид на човек, който пътува често по работа с линията, Саботьора не си направи труда да вдигне очи от своя „Лос Анджелис Таймс“, така че чертите на лицето му да останат незабелязани, въпреки че избърса пръсти с една ленена салфетка и извади портфейла си.

— Порязали сте си пръста! — възкликна кондукторът, вторачен в яркочервеното кърваво петно върху салфетката.

— Докато точех бръснача си на каиша — обясни Саботьора, все така, без да вдига очи от вестника, като продължаваше да проклина на ум ковача, искайки му се да го беше убил.

Беше около три сутринта, когато Айзък Бел скочи от влака, преди да е спрял напълно на крайбрежния терминал на Оукланд Моул. За пътуващите на запад това беше краят на линията — скалисто протежение с дължина около километър и половина, което от „Южен Пасифик“ бяха построили в залива на Сан Франциско. Кеят се простираше на още километър и половина в залива, за да могат товарните влакове да достигат до параходите и влекачите, които отнасяха стоките до града, но на това място пътниците трябваше да слязат и да продължат с ферибота.

И точно към ферибота тръгна забързано Бел, като оглеждаше лицата на хората в претъпкания терминал в търсене на Лори Марч, старата фермерка, от която винаги купуваше цветя. Сгушено на дъното на малкия му джоб се криеше плоското ключе за апартамента на Марион Морган.