Клайв Къслър - Саботьорът

Дашууд ликуваше. Примката около Саботьора се стягаше. Бръкна в чантата си. Айзък Бел му беше телеграфирал да се свърже с две ченгета на „Южен Пасифик“, Том Григс и Ед Ботъмли. Григс и Ботъмли бяха извели Дашууд да ударят по едно, напиха го и го оставиха в прегръдките на червенокоса дама в любимия им бардак. След това го заведоха на закуска и му дадоха куката, която бе изкарала от релсите експрес „Коустлайн“. Извади от чантата си тежкото парче желязо.

— Ти ли направи тази кука?

Ковачът я погледна навъсено.

— Знаеш, че бях аз.

— Защо не каза нищо?

— Защото щяха да обвинят мен за убийството на горките хора.

— Как се казваше?

— Изобщо не си каза името.

— Щом не знаеш името му, защо побягна?

Ковачът отпусна глава. В очите му бликнаха сълзи и се затъркаляха по червените бузи.

Дашууд нямаше представа какво да прави по-нататък, но усещаше, че щеше да е грешка да заговори. Загледа се към океана в усилие да запази мълчание с надеждата, че мъжът ще продължи изповедта си. Плачещият ковач прие мълчанието му за обвинение.

— Не исках да навредя. Не исках да нараня никого. Но на кого щяха да повярват, на мен или на него?

— Защо нямаше да ти повярват?

— Аз съм просто един ковач. Той е едра риба. Ти на кого би повярвал?

— В какъв смисъл „едра риба“?

— На кого би повярвал ти? На пиян ковач или на сенатор?

— Сенатор? — повтори Дашууд напълно отчаян. Цялата му работа, цялото преследване, цялото гонене на ковача го беше довело до един луд.

— Винаги се криеше в тъмното — промълви Хигинс, докато бършеше сълзите. В уличката зад конюшнята. Но момчетата отвориха вратата и светлината падна на лицето му.

Дашууд помнеше уличката. Помнеше вратата. Можеше да си представи светлината. Искаше да повярва на ковача. И все пак не можеше.

— Къде беше виждал този сенатор преди?

— Във вестника.

— И сетне го видя добре?

— Както ти стоиш тук пред мен — отвърна Хигинс и Дашууд реши, че си вярва на всяка дума толкова силно, колкото се обвиняваше за катастрофата на експрес „Коустлайн“. Но това, че си вярваше, не го правеше непременно нормален. — Мъжът, когото видях, приличаше точно на онази голяма клечка, на сенатора. Не беше възможно да е той. Но ако беше — ако беше той — разбирах, че съм се забъркал в голяма каша. Голяма беда. Беда, която заслужавах. От свършеното с ей тая ръка.

Заплака по-силно, гърдите му се разтърсиха и вдигна си длан, мокра от сълзите му.

— Онези хора загинаха от свършеното с ей тази ръка. Машинистът. Огнярят. Онзи от профсъюза. Малкото момче…

Силният порив на вятъра развя монашеското расо на Хигинс и той се загледа надолу в пенестите вълни, сякаш му предлагаха мир. Дашууд не смееше да диша. Беше сигурен, че една грешна дума, едно просто „Кой сенатор?“ щеше да накара Хигинс да скочи в пропастта.

Озгуд Хенеси четеше конско на адвокатите си, след като беше съдрал кожите на банкерите си за лошите новини от Уолстрийт, когато заседанието бе прекъснато от нисък, симпатичен на вид тип с тънка вратовръзка, жилетка, кремаво бяла шапка „Стетсън“ и старомоден патлак за единична стрелба 44 калибър в кобура на бедрото.

— Извинете, господа. Съжалявам за прекъсването.

Адвокатите на железницата вдигнаха глави и лицата им засияха от надежда. Всяко прекъсване, извадило от релсите разгневения им президент, беше дар от Небесата.

— Как минахте през кондуктора ми? — попита ядосано Хенеси.

— Уведомих кондуктора ви — и джентълмена детектив с пушката — че съм Крис Данис, съдия-изпълнител на Съединените щати. Имам съобщение от господни Айзък Бел за господин Ерастъс Чарни. Господин Чарни случайно да е тук?

— Аз съм — заяви пълният Чарни с провисналата гуша. — Какво е съобщението?

— Арестуван сте.

Куршумът от пушката „Уинчестър“, който замалко не беше свалил ренегата телеграфист Рос Паркър от коня, беше разкъсал десния му бицепс и бе надупчил мускула с парчета счупена кост. Според доктора бе извадил късмет, че раменната му кост не е пробита, а е само нащърбена. Паркър не се чувстваше късметлия. Две и половина седмици след като детективът на Ван Дорн с провлечения тексаски говор го беше прострелял и бе убил двама от най-добрите му хора, болката все още бе толкова силна, че главата му се замая от вдигането на ръката, за да превърти ключа в пощенската си кутия.

Още повече го заболя, когато бръкна вътре, за да извади писмото от Саботьора. Болеше го дори докато режеше плика с автоматичния си нож. Паркър изруга на ум частното ченге, което го беше простреляло. Наложи се да се подпре на тезгяха, докато вадеше багажния билет, който се беше надявал да намери.