Клайв Къслър - Саботьорът

Вместо това го изгледа дълго и навъсено.

— Надявам се, че не си дал клетва за мълчание като другите — каза Дашууд.

— Само послушник съм. Как ме намери?

— Когато чух, че си спрял пиенето, отидох на събранията на въздържателите.

Хигинс изсумтя — къде на смях, къде ядосано.

— Мислех, че манастир ще е последното място, където ще ме намери Ван Дорн.

— Беше уплашен от рисунката, която ти показах.

Хигинс вдигна нажежената подкова в клещите си.

— Май съм сбъркал…

— Позна го, нали?

Хигинс хвърли подковата във ведро с вода.

— Името ти е Джеймс, нали?

— Да. И двамата сме Джим.

— Не, ти си Джеймс, аз съм Джим… — Подпря клещите на наковалнята и остави чука до тях. — Ела, Джеймс. Ще те разведа.

Джим Хигинс закрачи тежко надолу към брега. Джеймс Дашууд го последва. Настигна го и продължиха заедно, докато се наложи да спрат на ронливия ръб на стръмнината. Тихият океан се просна пред очите им, сив и застрашителен под снишеното небе. Дашууд погледна надолу и стомахът му се сви. На сто метра от тях океанът връхлиташе с грохот по скалистия плаж и мяташе бели пръски нагоре. Дали Хигинс го беше подмамил на тази самота стръмнина, за да го хвърли долу на смърт?

— От доста време знаех, че съм се запътил към ада — заговори мрачно ковачът. — Точно затова спрях да пия уиски. Но не помогна. Спрях и бирата. Продължавам обаче да вървя към ада. — Обърна се към Джеймс Дашууд с пламнали очи. — Излязох от кожата си, когато се появи. Уплаши ме и побягнах. Хукнах да се крия.

Джеймс Дашууд се зачуди какво да отговори. Какво щеше да направи Айзък Бел при тези обстоятелства? Да се опита да щракне белезниците на дебелите му китки? Или да го остави да говори?

— Едри риби учредиха този манастир — говореше Хигинс. — Много от тези монаси са богати хора, отказали се от всичко, за да живеят простичко. Знаете ли какво ми каза един от тях?

— Не.

— Каза ми, че върша ковашкия си занаят точно както са го правили в Библията, само дето горя минерални въглища вместо дървени. Казват, че да се работи според писаното в Библията е добре за душите ни.

Едрият мъж обърна гръб на пропастта и се загледа към нивите и ливадите. Дъждът се усили и загърна в тъмна пелена лозята и плодните дървета.

— Мислех, че тук съм в безопасност.

Погледа дълго и мълчаливо, преди да заговори отново.

— Това, за което не помислих бе, че тук ще ми хареса. Харесва ми да работя на открито под някое дърво, а не притиснат от камиони и автомобили, с вмирисания въздух. Харесва ми да съм с бурята. Обичам да гледам бури… — Обърна се към океана, набразден от тъмния шквал. На югозапад, небето почерняваше като въглен. — Виждаш ли там? — попита той и посочи към тъмното.

Дашууд виждаше мрачен студен океан, ронеща се стръмнина под краката си и скали далече долу.

— Погледни, Джеймс. Не виждаш ли, че идва?

Младшият детектив си помисли за миг, че ковачът бе полудял много преди дерайлирането на влака.

— Какво да видя, Джим?

— Бурята. — Очите на ковача пламтяха. — Най-често идват от северозапад, каза ми един монах, от северния Тихи океан, където е студено. Тази идва от юг, където е топло. От юг носи повече дъжд… Знаеш ли какво?

— Какво? — попита Дашууд, изгубил надежда.

— Има един монах, чийто баща притежава безжичен телеграф „Маркони“. Знаеш ли, че в този момент, на четиристотин мили в морето, има кораб, който телеграфира на Метеорологичното бюро какво е времето там! — Мъжът замълча, възхитен на откритието.

Беше възможност да се натисне педала и Джеймс я използва.

— Взеха идеята от Бен Франклин.

— А?

— Научих го в средния курс. Бенджамин Франклин забелязал, че бурите са движещи се формации, които могат да се проследят накъде отиват.

Ковачът изглеждаше заинтригуван.

— Сериозно?

— Тъй че когато Самюъл Морз изобретил телеграфа, станало възможно да се изпращат предупреждения до хората на пътя на бурята. Както казваш, Джим, сега безжичният телеграф „Маркони“ позволява кораби да телеграфират предупреждения далече от океана.

— Значи метеорологичното бюро е знаело за тази от доста време? Не е ли страхотно?

Дашууд прецени, че темата с климата ги е отклонила достатъчно.

— С какво те изплаших? — попита го.

— Онази рисунка, която ми показа.

— Тази ли? — Извади скицата без мустаци от чантата си.

Ковачът извърна глава.

— Този извади експрес „Коустлайн“ от релсите — промълви мъжът. — Само дето сте направили ушите му прекалено големи.