Адам Блейк - Децата на Юда

Тилмън стоеше зад нея, пъхнал ръце в джобовете си.

— Радвам се да те видя, Хедър — каза той. — Влез в кабинета ми.

Тя реши, че Тилмън има предвид кафенето, но се оказа, че кабинетът му е на Корамс Фийлдс, красива зелена площ на запад от улица „Грейс Ин“. В дните, когато Корам бил болница за безпризорни, полетата наоколо били пълни с градски сираци, откриващи какво е трева. В наши дни поляните бяха пълни най-вече с чуждестранни студенти и чиновници от съседните адвокатски кантори, излезли в обедна почивка.

Тилмън седна на пейка и махна на Кенеди да се настани до него. За момент тя пренебрегна поканата му и го огледа. Трябваше да признае, че той изглежда добре. Или просто първия път, когато го бе срещнала, беше действал на изчерпани батерии след дванайсет години кръстоносен поход, който съсипваше мозъка и тялото му бавно, но сигурно. Все още приличаше на ирландски докер с проблеми с контрола над гнева, но сега имаше вид на докер, който отива на църква, а не към кръчмата, където да продължи самоубийственото си пиянство. Седеше, облегнал огромните си ръце на коленете си. Пясъчнорусата му коса, сега посребряла на слепоочията, беше сресана назад и вече не стърчеше дивашки нагоре.

— Добре — каза Кенеди. — Просто исках да ти оставя съобщение. Казаха ми, че „Пантеонът“ е пощенската ти кутия. Но ти ме видя да идвам, нали?

— Джон ми съобщи, че искаш да се свържеш с мен — призна Тилмън.

— И какво? Реши да се нанесеш в кафенето, докато се появя? Завиждам ти, че имаш толкова много свободно време, Лио. С мен не е така. Защо просто не ми се обади?

— Манолис ми помага с нещо — каза Тилмън. — С един мой проект. И следващото, което се канех да направя, бе да ти се обадя, Хедър. Веднага след като приключа с това.

Тонът му беше кротък и спокоен. Истината бе, че гневът й нямаше нищо общо с него. Предишната вечер се бе почувствала адски безпомощна, завързана за леглото с широко разтворени крака, докато двама мъже я заплашваха и биеха. После видя нападателите си размазани от бой, но това не й помогна много да преодолее собствената си болка и унижение.

— Карам кофти седмица — сподели тя с Тилмън. — Извинявай. И аз се радвам да те видя.

Тя седна до него, сдържайки нервността си, която я караше да стои права и да се движи.

Тилмън не направи опит да я докосне. Не си падаше много по прегръдки и целувки. Навремето, когато издирваше семейството си, живя като монах достатъчно дълго, за да превърне самотата в свое естествено състояние. А човек не може да се откаже от подобно нещо лесно, след като то е станало негова природа. Не се опита да я накара да говори, просто зачака, тъй като знаеше, че Кенеди ще му разкаже всичко, когато настъпи подходящият момент.

— И какво правеше в кафенето? — попита тя отново. — Джон Партридж каза, че си зает с работа. Какво означава това за теб в наши дни?

Тилмън се засмя.

— Май никога не означава едно и също. Но това не е точно работа. А по-скоро нещо като страничен ефект от работата. Наблюдават ме. Опитвам се да науча кои са и какво искат да направят, но са достатъчно добри, за да не мога да ги хвана.

Кенеди се разстрои и той го прочете по лицето й. После я зачака кротко да му обясни.

— Добре — каза тя. — Това никак не ми харесва. Може да не е свързано с причината поради която съм тук, но май не е твърде вероятно.

Тя му разказа за събитията през последните няколко дни, сбито, но с колкото се може повече подробности. Искаше Тилмън да види всичко от нейната гледна точка и да разгледа парченцата от мозайката, които водеха до кошмарен и нежелан извод. Но спря със смъртта на Алекс Уелс. Не можеше да говори за случилото се след като напусна болницата и се прибра у дома. Не и с Тилмън. Не още.

— Племето на Юда — промърмори той, когато тя свърши.

Изрече го с притъпено учудване, сякаш това бе едновременно неочаквано и очевидно — нещо като фаворитът в конно надбягване да спечели, след като си заложил на него.

— Да — кимна Кенеди, леко раздразнена от спокойствието му. — Племето на Юда, Лио. Онези, които убиха партньора ми, откраднаха семейството ти и почти… — Тя се стегна, доловила истеричната нотка в гласа си. — Не се справям с всичко това добре — призна. — Минаха три години и положих усилия да забравя. А сега… струва ми се, че никога не съм се отдалечавала от него. Сякаш никога не сме се връщали от Мексико.

— Но се върнахме — напомни й той, като я изгледа безмилостно. — Хедър, те хвърлиха всичко върху нас, но все пак се измъкнахме. Сегашното положение е различно. Сега се движиш по ръба на нещо, в което те са замесени. Може дори да не сглобят мозайката. Може да не са те разпознали. Или да не са наясно, че знаеш всичко за тях.