Адам Блейк - Децата на Юда

— Не — отговори Кенеди. — Не съм на място, където някой може да ме намери.

— Добре, но все пак не се отпускай — предупреди я той. — Трябва да поддържаме връзка дори ако не желаеш да се намеся в играта ти. Особено ако не искаш да се намеся. Имаш ли лист и химикалка? Напиши ми адреса си.

Кенеди осъзна, че Лио внимава да не би някой въоръжен с дългообхватен подслушвател да чуе адреса й. Тя се поколеба за миг, но нямаше причина да не му даде адреса на хотела. Ако се случеше нещо — ако Елохим се появяха и в неговия живот, нямаше да е лошо да може да я уведоми веднага. Тя написа името и адреса на хотела на гърба на стара разписка, която намери в чантата си. Подаде я на Тилмън, а той я прибра в джоба си, без да я погледне.

— Ще поговорим скоро — обеща й.

— Ще те извикам, ако имам нужда от теб — отвърна Кенеди. — Ще оставя съобщение в кафенето. Стой далеч от мен и от всичко това. Поне докато ти се обадя.

— Не обещавам — усмихна се Лио. — Но все пак нека поддържаме връзка. Хубаво ще е всеки от нас да знае къде се намира другият, в случай че стане нещо. Приемам, че ще мога да те намеря на този адрес, освен ако не ми съобщиш, че отиваш другаде. Ясно ли е?

Кенеди кимна.

— Добре.

— А аз ще те уведомя, ако науча нещо за хората, които ме следят. Може да не е свързано, както ти каза. Просто недовършена работа от младините ми. Ако не е така, ще те държа в течение.

Сбогуваха се, но докато Кенеди се отдалечаваше, Тилмън извика:

— Хедър.

Тя се обърна.

— Също като в старите времена — каза той.

Точните думи на Гасан, помисли си Кенеди. По онова време не се беше съгласила с него.

— Да — отвърна тя мрачно. — Нещо такова.

След срещата с Тилмън Кенеди потегли към Райгейт Хаус. Минаваше девет и половина сутринта, но сградата все още бе затворена. Стоманените капаци над вратите бяха спуснати, а отпред бяха паркирани три полицейски коли. Тя звънна няколко пъти, но не й отвориха. Заобиколи сградата, намери входа за персонала, за който Ръш й бе споменал, и потропа яко по стоманената врата.

Силният шум най-после свърши работа. Иззад вратата се чу тракане на ключове. Вратата се отвори и униформен пазач се вторачи тъпо в Кенеди.

— Това е входът за персонала — студено я уведоми той.

Тя мина покрай него, без да му даде време да реагира.

— Аз съм от персонала — отвърна тя. — Работя за професор Гасан.

— Пропуск, моля — настоя пазачът накрая.

Кенеди му показа шофьорската си книжка.

— Имам предвид пропуск. Вписана ли сте в системата ни? Ако не…

— Аз гарантирам за нея — каза Бен Ръш, като се присъедини към тях в тесния коридор. — Всичко е наред, Кобет. Тя разследва случая.

— Мислех, че полицията разследва — отвърна пазачът, недоволен, че пренебрегват нарежданията му.

— Тя е частен детектив. Докладва директно на професора.

Ръш я хвана под ръка и я отведе.

— Само дето това би било велик фокус в момента — мрачно промърмори той.

— Някакви новини за него? — попита Кенеди засрамена, че не бе звъннала в болницата.

Но пък оцеляването й беше номер едно в нейния списък.

— Нищо хубаво. Лорейн звъня в болницата десетина пъти. Не й казват много, защото не е член на семейството, но изглежда им е доста трудно да го стабилизират. Ченгетата са из цялата сграда, но не ни обръщат никакво внимание. Господин Торндайк е все още упоен, а Валъри Парминтър замина на някакъв семинар, така че никой не взима решения за нищо. Наоколо има само полицаи и кокошки без глави. Лорейн ще ти осигури дневен пропуск, а нататък — ще видим.

Ръш я поведе през лабиринт от коридори и стълбища и накрая излязоха във фоайето. Лорейн седеше на рецепцията, притиснала ръце към главата си, и хлипаше горко.

Изглеждаше неспособна да състави пълно изречение, но от откъслеците, които успя да промълви, Кенеди разбра, че Емил Гасан е мъртъв. Причината бе комбинация от отравяне и загуба на кръв, и двете усилени от неидентифицирания алкалоид по острието на ножа на Алекс Уелс. Валъри Парминтър не отговаряше на телефона си и може би също бе мъртва, изплака Лорейн. Може би всички бяха мъртви. Ръш включи телефонния секретар да приема съобщения, а Кенеди се зае да успокои разстроената жена. Припомни си разпитите на персонала и предложи на Лорейн да намери Алън Шол, следващия по ранг, и да му съобщи, че той ще е шефът за деня.

Всички тези действия й помогнаха да потисне собствените си емоции, докато се почувства способна да се справи с тях. Още в мига, в който Гасан бе ранен, тя знаеше, че е възможно да умре, така че не бе изненадана. Но пък изпитваше ужасно чувство за вина и срам, че бе позволила това да се случи. Гасан бе загинал заради немарливостта й. Тъпо и без да мисли, тя бе заложила капан за заек и се бе оказала неподготвена, когато улови тигър.