Адам Блейк - Децата на Юда

След като Лорейн си тръгна, Ръш се завъртя към Кенеди.

— Не можем и да припарим до бюрото на Алекс Уелс — съобщи й той. — Полицията прибра всичко и го отнесе, после опаковаха и бюрото. Увиха го в оня дебел найлон, който използват на летищата за съдрани куфари. А върху всичко това има и полицейска лепенка.

Кенеди се насили да разсъждава практично.

— Ами компютърът му? — попита тя.

— Първо него взеха.

— А шкафчето му?

— О, да. Няколко стъпки пред нас са.

Щеше да е изненадващо и дори скандално, ако не бяха. Ченгетата се бяха трудили цяла нощ, а и това им бе работата. Кенеди трябваше да си напомни, че вече не беше нейната работа. Не и сега, когато се бе превърнала в разследване на убийство. Единственото разумно действие бе да се оттегли.

И да прекара остатъка от живота си, виждайки пак и пак как Гасан поема ножа с гърдите си.

— Все още ли искаш да участваш в това? — запита тя Ръш.

— Няма значение какво искам — отвърна той. — Бездруго участвам.

Небрежният му тон притесни Кенеди, но в думите му имаше логика. След смъртта на Гасан и опита за убийството й предишната нощ залозите и за двама им бяха повече от ясни. Предвестниците вече се мъчеха да я очистят, а щяха да се втурнат след Ръш в мига, в който узнаят за участието му.

— Добре — каза тя. — Познаваш ли някого в компютърния отдел?

Младежът се замисли.

— Познавам слабо Матю Джукс. Имам предвид, пили сме заедно няколко пъти.

Кенеди измъкна портфейла си, извади две петдесетачки и му ги връчи.

— Ако компютърната ви мрежа има резервен склад, може да успеем да се доберем до файловете на Уелс по този начин. Виж дали този Джукс ще приеме подкуп.

— Ами ако не приеме?

— Набий го и му открадни паролата.

Ръш подсвирна.

— Бързо се плъзгаме по наклонената плоскост, а?

— Провери дали няма да се получи с подкупа — посъветва го Кенеди. — Ако това не свърши работа, ще помислим за нещо друго. Обади ми се, щом имаш новини. Ще се срещнем някъде, но не тук.

Тя си тръгна оттам, откъдето беше дошла. Вратата за персонала бе неохранявана, но пазачът, който я посрещна на идване, пушеше в задния двор. Дисциплината отиваше на кино.

След като се раздели с Кенеди, Тилмън се върна в кафене „Пантеонът“. Съпругата на Манолис, Кейтлин, стоеше зад тезгяха. Тя му кимна сдържано и отключи вратата към задната стая.

Той знаеше, че не е разумно да я пита дали Манолис се е обаждал. Кейтлин смяташе, че Лио принадлежи на непочтеното минало, от което съпругът й трябваше да се е отделил отдавна, и наскорошното му връщане в живота на Манолис бе причина за чести гневни разправии, които Тилмън тактично се преструваше, че не чува.

Но Манолис бе един от най-добрите тайни наблюдатели, които познаваше. Определено в Лондон нямаше равен на него, затова Тилмън бе отишъл при стария си приятел и му бе предложил добре платена, вероятно лишена от риск задача.

Всичко това стана преди обаждането на Кенеди, но това, което тя му разказа, съвпадаше неприятно добре с неговите собствени проблеми. И това бе истинската причина, поради която не я притисна за допълнителна информация. Вече разполагаше с известни факти и скоро щеше да се сдобие с повече.

Той седна до омазана от мухи маса в задната стаичка и нареди пасианс с тесте, от което липсваше двойка спатия. Играта беше безсмислена, но бе ценна от гледна точка на медитацията. След три ръце вратата се отвори и Манолис влезе, все още с кожените си рокерски дрехи и каска. Той метна раницата си на масата пред Тилмън.

Лио прибра картите в джоба си.

— Е? — попита той.

Манолис кимна.

— Следяха ли я?

Манолис вдигна ръка и доближи палеца и показалеца си.

— Мъничка — отговори той. — Сигурен съм почти сто процента, Лио. Беше същото момиче, което те следеше преди две вечери. Не видях ясно лицето му, но височината и фигурата бяха същите. Позволи ми да ти покажа.

Той свали ръкавиците и каската си. От вътрешността й извади внимателно тънка лентичка от черна пластмаса, прикрепена там с две стоманени скоби, закачени към вътрешния ръб на каската. В единия край на устройството се виждаше миниатюрна стъклена крушка — обективът на микрокамерата.

От лентичката Манолис откачи още по-дребна пластмасова вафличка — картата на паметта. Той включи компютъра в ъгъла на стаичката, който въпреки очукания си вид беше невероятно мощен, и плъзна картата в устройството за разчитане. Отвори се прозорец, който започна да се изпълва със снимки. Манолис се наведе към екрана и се вторачи съсредоточено в миниатюрните образи.