Адам Блейк - Децата на Юда

Той изрече последните думи с усмивка, но Кенеди не се засмя. А и Тилмън всъщност не се шегуваше. Той се изправи и се вторачи в нея безмълвно.

— Какво? — попита Кенеди.

— Какво искаш от мен, Хедър?

— В момента ли? Нищо. Просто те предупреждавам, защото мисля, че ако те наистина са се заели с недовършената си работа и това е нещо повече от съвпадение, ще се насочат и към теб. И май изглежда, че вече са го направили. Обзалагам се, че точно те те наблюдават.

— Не — възрази Тилмън.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? Единственият човек, когото вероятно мразят повече от мен, си ти, така че е неиз…

— Имах предвид, не си дошла тук да ме предупредиш.

— Така ли?

— Е, не само за това. Разкажи ми останалото. Искаш да се присъединя към теб, нали?

Кенеди се ужаси.

— Не — бързо извика тя. — Лио, не. Господи, след всичко, което преживя? Не се опитвам да те забъркам отново във всичко това. Не…

Не и да се биеш с тях, искаше й се да добави. Не и да убиваш още от тях. Но ако заговореше за това пред Тилмън, нямаше начин да е сигурна какво щеше да издаде лицето й. Лио все още нямаше представа, че двамата Предвестници, които беше убил във фермата, бяха собствените му синове. И Кенеди бе твърдо решена да не му позволи да узнае това.

Всъщност в решението й имаше още нещо и то бе истинската причина, поради която беше дошла. Живата му дъщеря. Табе. Защото бе невъзможно да видиш лицето на момичето и да го чуеш как говори, без да забележиш приликата. Но пък тя бе останала с Диема за кратко, при това по време, когато мозъкът й не разсъждаваше трезво. Можеше да е сгрешила. Възрастта на момичето бе подходяща, но какво, по дяволите, означаваше това? Всички Предвестници бяха млади. Дрогата, която взимаха, за да увеличат силата и бързината си, ги убиваше, преди да остареят.

— Има и още нещо — призна тя. — Нещо, за което трябва да ти разкажа, но още не мога да го направя. Не знам дали съм права, а ако греша, може да е…

Тя замълча. Мамка му, бе навлязла в опасна територия.

— Кълна се, Лио — каза тя, усещайки кухото звучене на подлите си думи, — веднага щом се уверя, ще ти кажа. А тогава… ами тогава ще искам да се намесиш. Просто ще трябва да се намесиш.

— А дотогава трябва да се доверявам на инстинкта ти?

— Да.

— Добре — кимна Тилмън. — Доверявам ти се — въздъхна той тежко. — Странно. Дълго време си мислих, че вече съм спокоен. Знаех, че Ребека е мъртва. Знаех как е умряла и защо. Знаех, че децата ми са добре и щастливи, макар да са с онези маниаци. Мислех, че това е достатъчно. Но напоследък ме притеснява. Как мога да знам, че те са някъде там, и да не се опитвам да ги намеря? Дори да ги видя само отдалеч, това ще означава толкова много за мен. Идването ти тук е странно, но по хубав начин. Сякаш всичко, което смятах, че съм положил в гроба, се събужда отново.

Не всичко, помисли си Кенеди. Не и Озия или Цефас. А точно заради тях се страхуваше да го остави да се доближи прекалено много. Това засилваше риска той да узнае какво бе направил, а Кенеди бе убедена, че знанието ще го унищожи.

— Лио — каза тя, — открихме дома им веднъж и те го напуснаха. Няма начин да ти позволят да го намериш отново. Мисля, че трябва да забравиш за това. Моля те, повярвай ми, не съм тук, за да те въвлека в моите бъркотии. Дойдох да те предупредя да внимаваш и… Не, това е всичко. Просто внимавай. Ако имаш възможност да се покриеш някъде, направи го. Когато всичко свърши, ще ти оставя съобщение в кафенето. И ще дойда да ти разкажа какво е станало. Може би дори ще имам новини за теб.

— Хедър — кротко отвърна Тилмън, — знаеш колко те уважавам, нали? Просто не мисля, че нещата ще се развият по твоя начин. Дори ако исках да си седя кротко, аз съм единственият, когото можеш да помолиш за помощ. Единственият, който знае как действат тези копелета.

— Не те моля за помощ — каза Кенеди с отчаяние в гласа. — Всъщност моля те да не ми помагаш. Имам… уредила съм нещо. Доста сложно. И ако се намесиш може да го съсипеш. Моля те, Лио. Стой надалеч, докато ме няма.

— Нещо сложно.

— Да.

— Някаква измама?

— Щях да ти кажа, ако можех.

Тилмън се засмя.

— По дяволите, Хедър. Как е възможно да си била ченге толкова много години и още да не те бива в лъжите? Дори не можеш да ме погледнеш в очите. Слушай, имаш нужда от мен, а аз ти предлагам помощта си. Доброволно. Не трябва да ми отговаряш категорично сега. Просто поддържай връзка, а когато приключа с другата си работа, ще бъда на твое разположение. Къде си отседнала? Предполагам, че не си в собствения си дом?