Адам Блейк - Децата на Юда

Или пък просто отлагаше. Някои от нещата, които откри тук сред хората, й подействаха по неочакван начин.

Например телевизията. Първия път, когато пусна телевизора в хотелската си стая, тъй като изпитваше нужда от някакъв шум, попадна на нарисувана котка, която преследваше нарисувана мишка през безкрайна къща. В продължение на пет минути седя като хипнотизирана. Как бе възможно да съществуват такива идиотски шедьоври? Кой идиот гений ги беше създал?

Анимационните филмчета станаха неин грях. Винаги, когато й се налагаше да убие време някъде, където имаше телевизор, тя търсеше детските канали и седеше с часове, погълната от света на говорещи зайци и патици, на временната смърт и трагикомичните перипетии на тази велика компания.

Анимационните филмчета бяха барикада срещу кошмарите. Диема често сънуваше как убива момчето, чието име — Роналд Стивън Пинкъс — просто не можеше да забрави. Но в сънищата й смъртта му бе сизифовски труд, който винаги трябваше да започне отначало още в мига, щом свърши. Будеше се със сълзи по лицето и се мразеше заради тях. Те бяха признак на вътрешна слабост, която трябваше да изолира и унищожи. Роналд Стивън Пинкъс бе накарал някаква малка част от нея да започне война с всички останали. Но тя беше силна и издръжлива и бе убедена, че ще надвие нежеланата частица. Щеше да разбере, че е спечелила, когато кошмарите престанат.

Малко по-късно реши, че е готова. Беше чела дадените й от Куутма документи безброй пъти, знаеше ги наизуст и бе избрала откъде да проникне.

Най-основното тайнство на Предвестниците бе приемането на келалит. Бер Лусим и последователите му със сигурност не се бяха отказали от него и макар да можеха да се снабдят с оръжия и припаси откъде ли не, основните съставки на смъртоносната дрога бяха трудни за намиране. Диема проучи няколко търговци, които Бер Лусим познаваше, и избра един от тях. Той бе прочут с дискретността си и бе използван редовно от предишния Куутма в дните, когато Бер Лусим все още бе сред избраните.

Първият й избор се оказа безплоден, а също и вторият. Но три явно беше щастливото й число. Бе наблюдавала третата къща в Париж по-малко от седмица, когато видя пратеника на Бер Лусим, човек, когото познаваше от досиетата на Куутма, да идва да прибере покупката. Проследи го отдалеч и намери строежа, в чиито бараки се намираше френската резиденция на Дявола.

Тя действаше бавно и предпазливо. Не приемаше нищо за даденост. Наблюдаваше, премисляше и не бързаше. Беше войник, чието сърце се радва на предстоящата задача.

През следващите няколко месеца Диема си изгради ясна представа за мрежата на Бер Лусим. Беше много по-малка от тази на Куутма, разбира се. Все пак се състоеше главно от членове на собствената му група, които се бяха откъснали от племето по същото време като него.

Научи за разкола, като подслушваше разговорите им. Притежаваше усилвател със самонасочване, изработен за американската армия, натъпкан с безброй нива интелигентни филтри за шум. Можеше да го нагласи така, че да чуе през три стени. Подслушваше просната по корем върху покривите на къщите и междинните спирки на Бер Лусим, затворила очи и изключила външния свят, съсредоточена само върху звуците в усилвателя. Сдоби се с това, от което се нуждаеше.

Изучи децентрализираната командна структура на Бер Лусим. Воините на негово разположение бяха по-малко на брой от истинските Елохим, но все пак повече, отколкото бе очаквала. За нейна изненада той бе успял да привлече и други Предвестници, които преди бяха смятани за верни. Очевидно Шеколни не беше сам в недоволството си от новата Гинат Дания.

Научи, че Бер Лусим разчита много на двама от лейтенантите си — Елиас Шъд, който беше тъп, брутален и опасен като дерайлирал влак, и Хифела, Лицето на черепа, много по-опасен и почти толкова бърз като самия Бер Лусим.

Научи за книгата на Толър, която не би трябвало да я изненада. Толър вече беше познат на Елохим, а мозък като този на Бер Лусим очевидно би го намерил за страшно привлекателен. Но не Бер Лусим беше този, който ръководеше всичко, а Шеколни, опозореният старейшина, наричан Пророка от Бер Лусим и хората му. Лусим явно бе сведен до по-дребната роля на изпълнител, с негово съгласие, разбира се, а извратената, но свирепа лоялност на последователите му бе прехвърлена към Шеколни. Отнасяха се към него с почтителност и му се подчиняваха безпрекословно.

Най-шокиращо бе онова, което той ги караше да правят.