Адам Блейк - Децата на Юда

Момичето разбираше и потвърди това.

— Разтълкувай ми го тогава.

— Адамитите са много повече — стотици хиляди срещу един от нас. И историята им е история на непрестанна война, така че оръжията им са много по-модерни и съвършени от нашите. Затова се крием. Ако се опитаме да се борим, няма начин да спечелим. Поради тази причина изчакваме. Чакаме божието решение.

— Идеално обобщено — кимна Куутма. — Съветът обясни това на Шеколни и се опита да го разубеди. Но както знаеш, той не приемаше съвети. И бе изгонен от Сима. А после напусна и Гинат Дания. Не знаем как е успял да се измъкне от града без разрешение, но сме сигурни, че го е направил. Търсим го от дълго време, но още не сме открили и следа от него.

Девойката кимна, но не проговори. Щеше да задава въпроси само ако я подканеха.

— Но колкото и лошо да бе това — продължи Куутма, — сега знаем, че има и по-лошо. Шеколни се свърза във външния свят с един от Предвестниците, по-точно с Известител, командир на Предвестниците, който, изглежда, споделя възгледите му. Въпросният командир, Бер Лусим, беше велик мъж навремето. Толкова могъщ и страшен воин, че понякога го наричаха Дявола. Предишният Куутма разчиташе напълно на него. Но преди около десет години Лусим изпадна в немилост. Провали се в свещените си задължения. Някои от нашите хора, не от адамитите, умряха и това можеше да се избегне. Старият Куутма призова Бер Лусим обратно, за да го накаже, но той отказа да се върне. Когато Предвестниците бяха изпратени да го доведат, той изчезна. Едва тогава осъзнахме колко силен култ към личността му съществува. Голям брой Предвестници го боготворяха и го последваха в изгнанието му. Те ни напуснаха — смятаме, че са заживели сред неизбраните. Държат се настрани от адамитите, но нямат никакъв контакт с племето и Гинат Дания. Съществуването им сигурно е адски самотно. Но както казах, Авра Шеколни е успял да намери Бер Лусим по някакъв начин. Отначало само предполагахме това: той изчезна така успешно, че трябва да е имал помощ. После Бер Лусим се свърза с нас и каза, че Шеколни бил изпратен при него и последователите му от Господ. Благодари ни, задето сме му помогнали да получи такъв дар. Предупреди ни да не търсим Шеколни и ни посъветва да се подготвим за възмездието.

Куутма замълча за момент и отпи от водата. Завъртя я в устата си, сякаш се опитваше да се отърве от неприятен вкус, после я глътна.

— Изпратих отговор на Бер Лусим — каза той тихо. — Или по-точно, изпратих един от моите Елохим при него. Предупредих го, че Шеколни е еретик, и го подканих да се върне в Гинат Дания, където му е мястото.

— Но той отхвърли поканата — предположи момичето.

— Да, отхвърли я. Но има и още. Това ще те разстрои, сестричке. Спомни си как Господ урежда всичко и от злото произлиза добро. Бер Лусим жигоса лицето на пратеника ми с горещи железа и ножове. Така го обезобрази, че всеки, който го видеше, потръпваше и се извръщаше настрани. Това беше обида, насочена към мен. Лицето на онзи невинен човек бе единствената хартия, върху която Лусим избра да напише съобщението си.

Девойката бе свикнала с насилието, но този разказ я шокира. Стомахът й се сви, а в гърлото й се надигна горчилка. Тя се помъчи да си възвърне самообладанието и пропусна някои от думите на Куутма.

— … разбира се, вече е невъзможно този човек да се върне във външния свят. Той бе принуден да се лиши от призванието си. А и срамът му е ужасен. Помоли да му позволим да се оттегли и да се самоубие, но му казах да помисли малко и да прекара известно време със семейството и приятелите си. Надявам се, че те ще го върнат към нормалния живот, който би могъл да го излекува.

— Този Бер Лусим е чудовище — отбеляза момичето, чието гърло все още бе пресъхнало и горчиво.

— Вероятно — въздъхна Куутма тежко. — След тази жестокост го изложихме на публично порицание — храк бишат. Както знаеш, това проклятие навремето е било запазено за хора, обладани от дявола! То означаваше, че Бер Лусим е смятан за дявол, а не човек. Най-после си спечели титлата, която вече му бе дадена — каза Куутма и се поколеба за миг. — Кажи ми, малка сестричке, когато растеше в сиропиталището, преживявала ли си някога жестокост или отхвърляне заради произхода си?

Момичето се вторачи в него, объркано от внезапната промяна на темата.

— Понякога — отговори то най-после. — Но това беше преди много време.

— Другите деца те обиждаха и те наричаха с лоши имена?

Девойката се замисли. Да, разбира се, че го бяха правили, но обидите им не означаваха нищо за нея. Учителките и сестрите бяха тези, които я бяха наранили със студенината и презрението си. Но после тя се научи да се затваря в малко местенце в себе си, където не можеха да я докоснат, и да обича цветовете и шарките повече от хората.