Адам Блейк - Децата на Юда

— Изи — извика тя. — Скъпа, какво стана?

Започна да разтрива ръката й в своите, като се опитваше да я събуди.

— Какво стана?

Изи не помръдна и не отговори. Беше в безсъзнание.

Кенеди извади мобифона си. Набираше 999, когато скелето зад главата й се разтърси и издаде звук като от вибриращи релси, които известяват пристигането на влака в метрото.

Тя вдигна очи нагоре. Над главата й нещо черно и ъгловато затъмняваше светлината от уличната лампа, на фона на която бе очертано.

Имаше само секунда за действие, крайно недостатъчно време, но Кенеди внезапно осъзна какво ги очаква. Хвърли се върху Изи, сграбчи реверите на коженото й яке и я изтърколи настрани, влагайки свирепата сила на всичките си мускули.

Затъркаляха се енергично, Изи върху нея, до нея, после отново под нея. Точно до тях нещо се стовари на улицата като гигантски юмрук и ударната вълна халоса Кенеди в лицето. Тя ахна и устата й се напълни с нещо меко и плътно като талк. Внезапна виелица обви и двете.

След миг Кенеди чу гласове.

— Мили боже!

— Господи, видя ли?

Тя размаха ръце и се опита да прогони белите облачета, които я заслепяваха и давеха. Имаха горчив вкус и дразнеха очите й. Докато се надигаше да седне, усети фин прашец под пръстите си. Ръце я хванаха от двете страни и й помогнаха да се изправи на крака. Хора, които смътно разпозна от кръчмата, започнаха да изтупват дрехите й.

— Приятелката ви! — възкликна някой. — Тя…

— Не знам — изкашля се Кенеди, плю и опита отново. — Не знам колко лошо е наранена. Повикайте линейка. Моля ви!

Всички наоколо заровиха из чанти и джобове в търсене на телефони и после ги извадиха едновременно като стрелци в спагети уестърн.

Освободена от хватката на добрите самаряни, Кенеди коленичи отново, за да прегледа Изи, като внимаваше да не мърда гърба й. Бялата пудра, каквото и да представляваше, бе полепнала по лицето й. Почиствайки я внимателно, Кенеди откри цицината на слепоочието на Изи. Мястото, където беше ударена, вече бе доста подуто. Кенеди се ужаси, после се изпълни със свиреп гняв.

Погледна настрани към онова, което почти беше паднало върху тях. Лежеше само на сантиметри от главата на Изи. Строително пале, върху което бяха подредени дванайсет чувала цимент, завързани хлабаво с въже. Някои от торбите се бяха пробили и циментът се носеше из въздуха и пълнеше дробовете им.

Подобно нещо би изглеждало като ужасен инцидент, но очевидно не беше. Беше засада, набързо, но качествено импровизирана. Вероятно първоначалният план е бил да заловят и двете, щом излязат от кръчмата и си тръгнат заедно към вкъщи. Но Изи бе излязла първа и фактът, че бе използвана като примамка, сочеше повече от ясно, че Кенеди е истинската мишена.

Тя вдигна очи към скелето над главите им. Нищо не помръдваше. Изглежда онзи, който бе бутнал палето, не беше останал да види ефекта. На едната страна на скелето бе опряна стълба, която стигаше до първия етаж. Сигурно нападателят им се бе качил по нея. Но пък не беше слязъл обратно.

Кенеди избра един мъж почти случайно. Подбра го от група младежи с грижливо поддържания небрежен вид на студенти. Стисна ръжта му и посочи Изи.

— Не позволявай на никого да я докосва — каза тя. — Остани с нея, докато се върна. Ти и приятелите ти. Останете с нея. Заобиколете я. Разбираш ли ме?

— Добре — кимна мъжът, — но ние…

Кенеди не чу останалите му думи. Затича се нагоре по стълбите към входа на хотела. Панел от дебел талашит бе поставен на мястото на оригиналната врата, но някой го беше разхлабил от лявата страна и дръпнал настрани от стената. Тя успя да се пъхне в пролуката.

Вътре нямаше нищо освен тъмнина и тишина. Кенеди застана неподвижно и се вслуша, но чу само собственото си дишане. Когато очите й се приспособиха към тъмнината, пристъпи напред. Главното стълбище беше точно пред нея. Тя зарови из чантата си и извади сълзотворния спрей, който винаги носеше със себе си. Беше военен „Стихиен пожар“, нелегален във Великобритания, но не толкова, колкото пистолет без разрешително.

Предпочете да е бърза, а не невидима и се втурна нагоре, като взимаше стъпалата по три наведнъж. На първия етаж, после и на втория спря и се огледа. След втория нямаше къде другаде да отиде освен на покрива, а стълбите не стигаха дотам.

Застана неподвижно в сянката. Светлината от уличната лампа, която бе на нивото на прозорците, превръщаше сцената пред нея в черно-бяла мозайка.

Тъкмо бе решила, че си губи времето, когато нещо помръдна. Намираше се вляво от нея, където нямаше нищо освен стената на стълбището. Беше сянка, а това, което я хвърляше, бе отвън, на най-горното ниво на скелето. Рамката на прозорец се разтърси и изскърца, когато я отвориха отвън.