Адам Блейк - Децата на Юда

Кенеди изчака мъжът да се прехвърли наполовина над перваза, преди да го нападне. Напръска го със спрея в очите, но черна маска покриваше цялото му лице и той дори не реагира. Просто се пусна и завъртя, превръщайки движението в учудващо грациозно търкулване. А после се озова в стаята с нея.

Тя насочи юмрук към стомаха му, но той се отдръпна с невероятна скорост, сграбчи ръката й над и под лакътя, дръпна я напред и я метна на пода. Кенеди се стовари на дъските зашеметена.

През насълзените си и замъглени очи видя, че над нея стои мъж. Той извади нещо от колана си и по начина, по който предметът проблесна на светлината от уличната лампа, тя разбра, че е нож. Кенеди вдигна ръце, за да блокира удара, но не можеше да предпази цялото си тяло, а както бе просната на пода, представляваше отлична мишена. Беше мъртва.

Но ножът не се спусна към нея. Мъжът се запрепъва и задърпа маската си. Лютивият спрей най-после бе проникнал през нея. Изгаряше очите и дробовете му, а тъй като се бе просмукал в плата на маската, нямаше начин да се измъкне от него. Кенеди скочи на крака, но макар заслепен и наранен, той я чу. Пристъпи бързо към нея и я притисна до стената.

После я ритна в гърдите с такава сила, че вероятно щеше да размаже ребрата й, ако стената беше тухлена. Но тя бе облегната на тънък слой гипс, нанесен върху мизерни летвички. Кенеди се стовари в съседната стая, падна по гръб и се търколи настрани, очаквайки той да я последва.

Но никой не премина през стената. Тя се надигна и се запрепъва към дупката, като притискаше гърдите си и се опитваше да си поеме въздух.

Мъжът бе изчезнал. Кенеди влетя в стаята, където се биха. Нещо лежеше на пода, тъмна безформена маса. Тя се наведе и го вдигна, после се намръщи и го отдалечи от лицето си. Държеше вонящата на олеорезин маска, която мъжът бе съдрал на ленти, за да я смъкне от лицето си.

На улицата зяпачите се бяха разпръснали като призраци, чули кукуригане на петел. Гражданският им дълг бе изпълнен, а любопитството им — задоволено. Само малката група студенти, получили важна задача от Кенеди, стоеше в кръг около Изи, която все още бе в безсъзнание. Кенеди им благодари и ги освободи. Нямаше какво друго да прави, освен да чака пристигането на линейката. Изи се посъживи преди това. След първите няколко секунди, през които не знаеше къде се намира и какво, по дяволите, става, тя седна, пренебрегвайки опитите на Кенеди да я спре, разтърка очи и се огледа. Изкашля се, облиза устни и се намръщи, когато усети вкуса на цимента.

— Ако се опитваш да ме убиеш заради парите от застраховката, бебчо — каза дрезгаво, — нямам такава. Трудно е за вярване, но струвам повече жива.

Кенеди я прегърна здраво.

— Млъкни — промърмори тя.

Останаха седнали на тротоара дълго време. Изи се отпусна в прегръдките на Кенеди. В далечината се чу сирена. Линейката най-после пристигаше.

— Това ми харесва — промърмори Изи, притиснала глава до наранените гърди на Кенеди. — Много ми харесва. Трябваше да уредя да ме пребият преди сума ти време.

Глин Торндайк, координаторът на охраната в Райгейт Хаус, изглеждаше като дебел призрак с кошмарно наднормено тегло, блед и невзрачен и очевидно не беше добре. Сякаш бе изненадан, че трябва да даде одобрение за разпита на персонала, и като се замисли, Кенеди съжали, че въобще си бе губила времето да го пита. Вече бе почти десет и очите й смъдяха от умора. Показанията в полицията държаха нея и Изи будни до късно след полунощ. После пък други неща ги държаха будни. В резултат, Кенеди бе едновременно изтощена и заредена с нервна енергия, сякаш трябваше да хване автобус, който вече бе потеглил.

— Искам всички досиета на персонала — заяви тя на Торндайк. — На хартия или на компютър — което ще стане по-бързо.

— Да, добре.

Торндайк огледа папките и документите по бюрото си, сякаш подозираше, че това, което е нужно на Кенеди, може да се озове пред него. Тя се зачуди дали той вече не води териториална война с Гасан. Професорът бе заявил категорично, че надзорът над охраната е част от неговите собствени задачи.

— Определено мога да те снабдя с хартиени копия. Ще имаш ли нужда и от още нещо?

Тонът му беше нещо средно между надежда и безпокойство. Очевидно Торндайк се надяваше тя да отговори отрицателно и да се разкара.

Кенеди обаче трябваше да го разочарова.

— Да, господин Торндайк. Ще искам и кабинет, в който да проведа разпитите. И някой, който да изпраща хората при мен. Не познавам никого и не знам къде работи даден човек.