Адам Блейк - Децата на Юда

Кенеди се нахвърли върху нея почти доволно.

— Е — каза тя, — може да се каже, че това се е случило по време на вашето царство. В периода между напускането на стария директор и пристигането на професор Гасан.

Парминтър се вторачи в нея с леден негодуващ поглед.

— Не мисля, че времето има нещо общо.

— Аха — кимна Кенеди.

Който вади едносрична дума, умира от едносрична дума. Парминтър зачака някакво обяснение, но когато такова не последва, тя вложи наранените си чувства в изпълнено с обвинение мълчание.

— Държа да отбележа — процеди студено накрая, — че предложих подробен преглед на охраната още преди девет месеца. Доктор Лиополд каза, че ще последва съвета ми. Разбира се, това означава, че просто забрави за него.

— Имали сте съмнения в качеството на охраната — резюмира Кенеди и си записа нещо.

Парминтър се размърда на стола.

— Да.

— Но сте ги споделили само веднъж. Жалко, особено като се има предвид какво стана.

— Бях пренебрегната! Човек може да си удря главата в стената, но не вечно.

Кенеди стисна устни.

— Изразихте ли тези съмнения в имейл? Или докладна записка?

— Не — раздразнено отвърна Парминтър. — Само в личен разговор.

— Доктор Лиополд ще потвърди ли това?

Възрастната жена се засмя развеселено, негодуващо и учудено, но и леко нервно.

— Доктор Лиополд претърпя масивен инсулт. Не може дори да говори. Но аз не съм изправена пред съда. За охраната е отговорен директорът.

— Разбира се — съгласи се Кенеди. — Никой не е изправен пред съда. Просто бях помолена да предам и доклад за ефикасността на персонала в допълнение към разследването на случая. Исках да съм справедлива с вас. Така че започвайте да говорите.

— Това е абсурдно — възнегодува Парминтър.

Кенеди сви рамене съчувствено.

— Знам.

— Имахме няколко опита за влизане с взлом — каза Парминтър. — Всичките се случиха преди около седем месеца.

— Само опити?

— Да.

— Никакви загуби или щети?

— Не. Но осъзнахме, че охраната ни не е най-добрата възможна. Предишната година бях на курс, където ни обучаваха как да предпазваме много дребните и ценни предмети. Посочих на доктор Лиополд, че някои музеи и архиви използват двойно сляпа система за съхранение. Когато даден предмет трябва да бъде занесен от склада до друга част на сградата, трябва първо да се попълни формуляр за изискване. Помощниците използват шифъра на предмета, за да се снабдят с физически адрес от компютъра, и кашонът се вади от купчината запечатан. Уредникът, изискал кашона, знае какво има в него, но не и къде се намира. Помощникът знае къде се намира, но не и какво има в него.

— И ефектът е…

— … че целенасочената кражба става невъзможна. Нашата система обаче зависи от физически бариери и спирачки. И това е чудесно, докато някой не осъзнае как да се справи с тях. А когато го направи, знае къде точно да търси. Е, с изключение на книгите, разбира се.

— Книгите?

— Наследството от старата Британска библиотека. Стая 37 е пълна с тях, нали?

Интересът на Кенеди се засили въпреки отегчителното дрънкане на жената. Гасан й бе споменал, че Британската библиотека и Британският музей навремето са се помещавали на едно и също място. Тогава тя се бе зачудила откъде ли се бе появил този случаен факт.

— Защо? — попита тя. — Какво прави книгите различни?

— Ами нямаме наличен каталог за тях — отвърна Парминтър, сякаш заявяваше нещо очевидно. — Каталогът и всички шифри за достъп отидоха в новата библиотека на улица „Юстън“. Ако те искат да намерят определена книга, трябва да ни дадат физическото й местоположение — стая, рафт, място, номер на кашона. Единствената алтернатива е да претърсваш всеки кашон, докато намериш книгата — усмихна се по-възрастната жена. — Каква ирония.

— Така ли? — попита Кенеди. — Защо?

— Липсата на физически адрес означава, че сме достигнали ниво на охрана за тези книги, надминаващо всичко, с което разполагаме за останалите предмети. А все пак книгите, поне онези, които останаха при нас след преместването, са най-малко ценната част от колекцията.

— Не съм убедена, че това е точно ирония — отвърна Кенеди, — но ви разбирам. Госпожице Парминтър, какво според вас е искал крадецът?

— Всичко, до което може да се добере.

Отговорът звучеше нахално, но бе изречен категорично.

— Какво? Не мислите, че е имал план? Определена цел?

— Не, не мисля.

— Защо?

Парминтър се ухили презрително.

— Да кажем, че ако е имал план, а се е озовал в онова крило и онази стая, сигурно се е объркал.