Адам Блейк - Децата на Юда

Уелс кимна.

— Да.

— Не се ли изненадахте, когато видяхте полицаите? Не спряхте ли да ги попитате какво става?

— Помислих си, че вероятно разследват взлом.

— Така ли помислихте? Веднага?

Големите тъмни очи я изгледаха вторачено.

— Да. Веднага.

— Какво ви накара да помислите това?

— Изглеждаше очевидното обяснение. Но предполагам, че може да е имало много по-лоши неща.

— Какви например?

Тишина. Вторачен поглед. Изчакване.

— Ами — каза Алекс Уелс — ченгетата обикновено не идват с добри новини, нали?

Кенеди приключи, преди да се усети.

Очакваше последния чиновник или уредник да пристъпи колебливо в стаята, но когато вратата се отвори, видя Ръш.

— Свършихме — заяви той.

Тя погледна последното досие, което все още не бе подредено в купчината папки.

— Ами Марк Силвър? — попита, но внезапно, след като изрече името, паметта й се раздвижи. — Марк Силвър е мъртъв.

Ръш кимна мрачно.

— Да. Почина през уикенда преди взлома.

— Пътна злополука.

— Точно така.

— Защо тогава ми даде досието му?

— Съжалявам — извини се Ръш. — Каза да подредя досиетата по някакъв начин, но не и в азбучен ред, затова го направих според датата на започване на работа. Хората, които видя първи, са работили тук най-дълго. Гледах датите вместо имената. В противен случай щях да извадя досието на Марк.

Последва мълчание. Кенеди нямаше представа с какво да го запълни.

— Искаш ли да ти донеса още кафе? — попита Ръш.

— Няма нужда — отговори тя.

Истината беше, че се чувстваше прекалено изморена, за да помръдне. И сякаш се нуждаеше от оправдание да остане седнала, отвори папката на Силвър и прегледа данните набързо. Роден в Бирмингам, завършил „Уолсол“ и „Смедуик“, после се записал в армията. Очевидно Марк е имал нужда да отърси праха на родния си град и да се втурне в големия свят. Човек не можеше да го вини за това.

Докато очите й шареха по страницата, Кенеди изпита внезапно усещане за дежавю. При това, свързано с нещо, което бе видяла или чула наскоро. Тя се порови из паметта си и сравни досието на Силвър с едно от другите, които вече беше разгледала. Съвпадението не бе идеално, но беше достатъчно добро. Ръш бе споменал, че е подредил папките според датата на започване на работа.

Кенеди вдигна очи към него. Той я изгледа объркано, изненадан от светкавичната смяна на израженията по лицето й.

— Онези взломове — каза тя.

— Имаш предвид взлом. Единствено число.

— Не. Другите. Опитите за взлом.

Ръш се намръщи.

— А, тези. Те бяха преди известно време. Прибавихме няколко външни камери на покрива — видя ги вчера. Който и да се е опитвал да влезе тук, не се върна повече.

— Аха.

Тя почти загря. Или поне част от загадката й се изясни. Сменяш перспективата и невъзможното се превръща в банално. Дали това пак беше Коломбо или пък Шерлок Холмс?

— Извади си ключовете — нареди тя на Ръш. — Искам отново да видя стаята.

Осем успоредни редици с кашони. Никакво празно място по рафтовете, макар Гасан да й бе казал, че стаята е запълнена само до една трета от капацитета си. Това беше първото.

— Значи в някои от тези кашони няма нищо? — попита тя Ръш.

— Всички онези от края на редица C нататък — потвърди той. — Чиновниците обикновено запълват мястото отпред. Но вероятно има още няколко празни кашона, смесени с пълните — места, които не са били запълнени, или преместени на ново място предмети, оставили празнина.

— Защо си правят труда да държат празни кашони?

Ръш се замисли.

— Предполагам за заблуда — най-после отговори той.

— Имаш предвид, че това би накарало крадеца да отвори всеки кашон?

— Да. Но честно казано, смятам, че е било повече заради мястото. Кашоните са твърди, с подсилени страни, високо качество. И къде другаде да ги подредим? Глупаво ще е да отделяме стаи за празни кашони, когато можем просто да запълним рафтовете тук и всичко да е готово, когато пристигнат новите неща.

Кенеди кимна.

— Да, глупаво би било.

Тя накара Ръш да й покаже двете скрити камери и с негова помощ обходи районите, видими от всяка от тях. Сляпото петно, където камерите не можеха да видят нищо, беше мястото, откъдето започна.

Ръш я загледа как отваря кашоните и наднича в тях. Беше озадачен.

— Тези са празни — каза й той.

— Да — съгласи се Кенеди. — И се обзалагам, че никой не си е направил труда да ги прегледа?

— Не знам. Не би имало смисъл, нали?

— Зависи какво търсиш.