Адам Блейк - Децата на Юда

— Не мога да ти дам кабинет — категорично отвърна Торндайк. — Стаите се резервират чрез рецепцията. А ако вземеш някого от моите хора, ще имам дупка в охраната.

— Какво ще кажеш, ако взема Бен Ръш? — попита Кенеди.

— Стажантът?

— Да, точно него. Можеш ли да живееш с тази дупка?

Торндайк се замисли.

— Предполагам, че да. Да. Стига да е само за един ден.

— Чудесно. Той ще дойде и ще вземе досиетата от теб веднага щом се приготвя.

Координаторът на охраната не изглеждаше щастлив, но Кенеди се оттегли, преди той да успее да измисли още възражения.

Професор Гасан, изпълнен с желание да помага и може би да демонстрира размера на новата си империя, й отпусна главната конферентна зала. Мястото бе огромно като футболно игрище, а масата вътре беше толкова дълга и широка, че сигурно я бяха внесли вътре на части и я бяха сглобили като мозайка. Помпозният й вид бе предназначен да кара музейните директори да се чувстват като хора, действащи в корпоративния свят. Дебелият мокет и плътните красиви завеси бяха с цвета на овесена каша.

Гасан също одобри взимането на Ръш на заем за един ден и високото момче се появи след около петнайсет минути с купчина папки в ръка. Стовари ги на масата и избърса челото си изморено.

— Благодаря ти, Ръш. Е, добре, прикачен си към мен за деня. Надявам се да нямаш проблеми с това. Работата е на закрито и няма да вдигаш тежести.

Ръш кимна доволно.

— Промяната е приятна като почивката.

— Добре тогава. Ще ми е нужен около час да прегледам досиетата и да си водя бележки. След това ще те помоля да вкарваш хората вътре един по един и да действаш като надзирател, докато ги разпитвам. А междувременно закуси ли вече?

Ръш сви рамене.

— Чаша чай и препечена филия.

— Най-важното ядене за деня, Ръш. Наоколо има ли място, където да продават кафе и гевреци?

Ръш кимна.

— Да. „Сам Уидж“ на улица „Джерард“.

— Геврек с пушена сьомга и топено сирене за мен, както и двойно еспресо. Ти ще решиш какво да вземеш за себе си.

Тя му подаде двайсет лири и Ръш изчезна.

Досиетата на персонала бяха банални и отегчителни точно както беше очаквала, и Кенеди успя да ги прегледа до определения час. Кафето помогна. Гумената кифла, тъй като нямало гевреци, не свърши работа.

Всички работещи в Райгейт Хаус, независимо дали на трудов или граждански договор, имаха безукорни служебни досиета. Никой не бе съден и нямаше неизплатени дългове, или поне такива, които да бъдат открити при повърхностното проучване, извършено от управата на музея. Повечето работеха тук отпреди Потопа, а почти всички начинаещи бяха повишени бързо.

На пръв поглед нямаше нищо необичайно.

Кенеди задълбочи проучването и започна да търси определени схеми. Стандартна полицейска процедура при подозрение за конспирация бе да търсиш обща територия, където конспирацията би могла да възникне. Ако двама или повече души от персонала на Райгейт Хаус бяха завършили едно и също училище или колеж, бяха работили заедно другаде или членуваха в един и същ клуб, това трябваше да бъде проучено. Но тя не откри нищо такова. Единственото общо между тях беше Райгейт Хаус.

Кенеди възприе нова тактика и затърси хобита или трудов стаж, които можеха да помогнат за придобиване на бандитски умения. И тук не откри много. Двама от пазачите бяха бивши военни, но стажът им — в транспорта и местната охрана — не навеждаха на мисълта, че някой от двамата е минал през обучението на специалните служби.

Най-после, без да разполага с повече информация отколкото в началото, тя бутна купчината по масата към Ръш.

— Разбъркай и раздавай — каза тя. — Подреди ги, както смяташ за удобно за теб, после ми ги връчвай едно по едно.

Ръш изглеждаше леко изнервен от прекалената отговорност.

— Добре ли е по азбучен ред? — попита той.

— Не — импулсивно отвърна Кенеди. — Изненадай ме.

Следващите няколко часа се оказаха изтощителни. Ръш й изпрати първо началниците. Най-важната сред тях, с изключение на Емил Гасан, бе Валъри Парминтър, която носеше титлата заместник-директор. Беше около петдесетгодишна и привлекателна по строг начин, с добре поддържан маникюр и оцветена в розово бяла коса, която имаше нарочно неестествен вид. Ако се съдеше по лицето й, тя смяташе разпита за страхотно накърняване на достойнството й.

Отговорите й на въпросите на Кенеди започнаха като кратки изречения, но скоро преминаха в едносрични думи. Лицето й казваше: трябва да изтърпя това, но не се налага да прикривам презрението си.