Адам Блейк - Децата на Юда

Думите й прозвучаха много по-студено, отколкото бе възнамерявала.

— Е, това е името на играта, бебчо. — Изи опита отново да оправи настроението. — Искаш ли да ми помогнеш да подобря рекорда си?

Кенеди бе обзета от клаустрофобия, приклещена не от тежестта на Изи върху себе си (можеше да я понесе лесно, а и й се бе наслаждавала безброй пъти), а от поканата за интимност, каквато не желаеше в момента. Поколеба се. Езикът я засърбя да изплюе нещо ужасно обидно и унищожително.

Телефонът я спаси. Завибрира в ръката й и издаде звук като стършел, попаднал под стъкло. Тя сви рамене извинително, а Изи се смъкна от нея и се облегна назад.

— На това му се вика бързина — каза Кенеди, когато видя екранчето.

— Какво мога да направя за теб, бивша сержантке? — попита Джон Партридж.

Тя се поколеба пресилено.

— Ами… това е голяма услуга, Джон.

Изчака търпеливо за момент, за да види дали той ще я спре или окуражи.

— Давай, Хедър. Свенливостта не ти отива.

Това бе окуражаването, от което се нуждаеше. Разказа му набързо за случая, после заговори по същество.

— Ти работеше в „Суонзи“, нали, Джон?

— Отговарях за магистърската им програма по физика в продължение на три чудесни години. Преди торите, когато университетът все още получаваше субсидии. Защо питаш?

— Мислиш ли, че ще ти позволят да вземеш назаем микроскоп „Келвин“?

Партридж се засмя — кратко скептично излайване.

— Не взимането назаем е проблемът, бивша сержантке. Микроскопът е просто гигантски скенер на баркодове, към който е прикрепен компютър. Безсмислено е да вземеш „Кевин“, без да имаш оператор. А тези дами и господа са като светците на нова религия. Времето им за проучвания е запълнено шест месеца напред.

— Добре — каза тя. — Не вреди да попиташ.

— Не съм казал „не“ — прекъсна я Партридж. — Ще видя какво мога да направя. Но ще си умрат от смях, когато им кажа, че ще разследват взлом. Масовите убийства са им в стила.

— Благодаря ти много, Джон. Ти си ангел.

— Да, паднал ангел. Поздрави приятелката си от мен.

— Ще го направя — обеща Кенеди, после се поколеба за момент. — Как е Лио напоследък?

— Спокоен.

— Това е хубаво, нали?

— Не, той е спокоен и когато не е добре. Но сега е кротък, защото работи. Не съм го чувал от месеци. Ако искаш да му пратиш послание, в Клеркънуел има кафене, което използва като пощенска кутия. Ти си сред тримата, на които ми е позволено официално да давам адреса му.

— Няма нужда, благодаря. Но му изпрати поздрави от мен, когато се видите.

— Добре. И ще те уведомя за микроскопа.

Линията прекъсна. Партридж смяташе сбогуванията за загуба на време.

— И каква е работата? — попита Изи.

Кенеди вдигна очи и я видя облегната на вратата със скръстени ръце. Игривостта й бе изчезнала, беше имала време да се поохлади и очевидно нямаше да рискува да я отхвърлят за втори път.

— Трудно е да се каже — призна Кенеди. — Разследване на престъпление, което може да не се е случило.

— Вече ми харесва. Искаш ли да ми разкажеш на едно питие?

Отидоха в „Каск“ на улица „Чарлуид“. Беше сравнително скъпа кръчма, но бе наблизо, а и толкова рано вечерта щяха да си намерят места без проблеми.

Разговорът беше непоследователен. След като разказа на Изи основните неща, Кенеди не отговори на нито един от въпросите й. Ако имаше енергията или въображението да измисли друга тема, щеше да го направи, но не се сещаше нищо. Изи се опита да поддържа разговора сама, но постепенно замлъкна.

След няколко минути тишина тя сложи ръка върху тази на Кенеди.

— Разделяме се, нали? — попита със спокоен, дори примирен глас.

Кенеди се вторачи в нея.

— Не знам какво правим — отговори тя.

Изи поклати глава.

— Бебчо, страхотна лъжкиня си, но не и с мен. Вече дори не можеш да ме погледнеш в очите. Говоря с теб, а ти планираш как да се измъкнеш.

— Не планирам нищо, Изи.

— Добре, тогава направи нещо за мен.

— Какво?

— Целуни ме.

Кенеди се огледа наоколо. Половината маси бяха заети.

— Ще привлечем внимание — каза тя.

— Откога ти пука? Целуни ме или се разкарай, Хедър. Не искам да се мотаеш в дома ми и да ме караш да си плащам за грешката денонощно, само защото си прекалено мързелива да си събереш багажа.

Да си събере багажа? Дрехите на Кенеди, дисковете и личните й вещи бяха мигрирали бавно към жилището на Изи в продължение на месеци. Моментът, в който се беше пренесла при нея, не бе отбелязан официално. И бе предполагала, че напускането й щеше да е също така бавно.