Адам Блейк - Децата на Юда

Тъй като той работеше в полицейската морга към криминологичния отдел на Новия Скотланд Ярд на улица „Дийн Фарар“, Кенеди се опита да не мисли в какво точно е затънал.

— Миналия месец, Ралф. През нощта в понеделник, двайсет и четвърти, или вторник сутринта. Видя ли някакви трупове с рани от нож?

Изскърца стол и от другата страна на линията се чу тракане по клавиатура.

— Не — отговори той. — Според дневника нощта е била доста тиха. Последната спокойна нощ, която си спомням. Оттогава е истински апокалипсис.

— Така ли? Защо?

Кенеди се заинтересува въпреки нежеланието си. Думата бе необичайна за Прентис, който по принцип беше майстор на омаловажаването.

— Бомба в кола на улица „Съри“. Престрелка в Ричмънд. А после онзи пожар в Йоркшир. Чу за него, нали? Запалителни бомби. Адски професионална работа. А за всичко, свързано с терористични атаки, имаме определена реакция. Така че много от хората ни са там и помагат на местните смотаняци да броят отпечатъци от обувки.

— Но никакви ножове?

— Не, и от доста време. Множество неприятни убийства, но затишие при порезните рани.

— Можеш ли да ми направиш една услуга, Ралф?

— Искаш да кажеш освен разговора с теб? Като се има предвид с каква сила те изритаха, Хедър, това тук си е истинска услуга.

— Знам. И съм ти благодарна. Наистина. Но се опитвам да науча нещо, а няма кого друг освен теб да попитам.

Прентис подсмръкна.

— Да, предполагам, че е така.

Той не си направи труда да каже „Защото не ти останаха приятели в собствения ти отдел“, но и нямаше нужда. Беше повече от очевидно. Кенеди беше дала показания срещу двама от бившите си колеги от полицията, замесени в незаконна престрелка, после бе загубила двама партньори в кошмарни касапници. Не бе виновна за тях, но в очите на повечето хора беше предателка и кутсузлийка. По времето, когато я изритаха, бездруго никой не би се съгласил да работи с нея.

Тя изчака Прентис търпеливо. Бяха добри приятели навремето, когато още работеше в полицията, а оттогава бе внимавала да не му досажда много. Според нея емоционалният капитал, от който можеше да тегли, още не бе изчерпан.

— Давай тогава — промърмори той накрая. — От какво се нуждаеш, Хедър?

— Виж дали в болниците се е появило нещо — отвърна тя. — Нараняване с нож.

— По същото време?

— Да. Миналият понеделник или ден-два по-късно.

— Само в Лондон ли?

— Ако можеш да провериш и районните болници, ще е чудесно.

— От какво умря последният ти роб, Хедър?

— Сексуален екстаз, Ралф. Това довършва всички накрая.

Прентис въздъхна.

— Мисля, че мен ще ме довърши холестеролът — мрачно изсумтя той. — Ще видя какво мога да направя.

Другото леко обаждане бе до човек, когото Кенеди познаваше под името Джонатан Партридж. Той беше инженер, завършил Масачузетския технологичен институт. Освен това беше математик, който обича загадки, и бе помогнал на Кенеди в няколко случая с необикновената си интуиция. Но Партридж не си беше у дома. Единственото, което Кенеди успя да направи, бе да му остави съобщение, след като гласът на телефонния секретар, който напомняше на този на Маргарет Тачър, я покани да направи това.

След като затвори телефона, Изи влезе в стаята, ухилена дяволито, и си потупа часовника.

— Две минути и половина — похвали се тя. — При това отчитам от „Как те наричат, любовнико?“ до „О, господи! О, господи!“. Иска ми се мръсните разговори да бяха олимпийска дисциплина. Страната щеше да се гордее с мен.

Кенеди остави телефона си.

— Не ти ли плащат на минута? — попита тя.

— Да, разбира се.

— Значи колкото по-бързо докараш мъжа дотам, докъдето иска да стигне, толкова по-малко ти плащат.

Изи се метна на леглото и се сгуши в нея.

— Не е само за парите, бебчо. Аз съм професионалистка.

— Разбира се.

— И стандартите ми са много високи.

— Знам.

— Не би уважавала тореадор, който оставя бика да агонизира, вместо да го довърши.

— Да. Това би било нечовешко.

— Точно така. Или пък при бой с петли, ако оставиш петела…

— Може ли да приключим с животинските аналогии? — прекъсна я Кенеди.

Изи се търколи върху нея, яхна я и се ухили.

— Но не стигнах до мятащия се жребец.

Кенеди вдигна телефона като адвокат, представящ улика в съда.

— Работя — каза тя.

— Да бе — игриво поклати глава Изи. — Когато говоря по телефона, аз работя. А когато ти го правиш, просто караш други хора да работят за теб.

— Да, както ти караш другите хора да се празнят за теб — отвърна Кенеди.