Адам Блейк - Децата на Юда

Никой не се появи. Стигнаха до колата и похитителят й отвори задната врата.

— Влизай вътре — заповяда й той.

Кенеди се вторачи в него. Гласът му определено бе прозвучал завалено, а стойката му изглеждаше нестабилна.

Тя отстъпи няколко крачки назад. Предвестникът скочи към нея и я улови за ръка, но едва не падна. Примигна бързо няколко пъти, сякаш за да проясни зрението си.

— Влизай вътре — повтори той, като я затегли към вана.

Държеше сиката си близо до гърлото на Кенеди и макар да внимаваше да не я пореже, тя бе ужасена, тъй като ръката му не изглеждаше особено стабилна.

Кенеди се качи във вана, затруднена от вързаните си ръце и се завъртя, за да седне с лице напред.

Когато Предвестникът се опита да затвори, тя се просна на пода на вана и срита вратите в лицето му. Ножът излетя от ръката му, а той се запрепъва назад и се свлече на едно коляно.

Кенеди се изтърколи от вана с надеждата да се приземи на крака и да избяга. Но убиецът вече се надигаше и блокираше единствения й изход от тясната задънена уличка. Тя се престори, че завива наляво, а после, щом той пристъпи към нея, профуча вдясно от него. Но макар и дрогиран и объркан, той беше по-бърз от нея. Завъртя се и срита краката й.

Кенеди се претърколи, когато падна, като отчаяно се опитваше да измъкне краката си изпод тялото си. Предвестникът застана между нея и изхода. Иззад стиснатите му зъби се процеждаше кръв, а очите му бяха замъглени, но на лицето му бе изписано убийствено изражение. Той бръкна в сакото си и извади две тънки дървени пръчки като дръжки на въже за скачане. След секунда Кенеди забеляза почти невидимата жица, окачена между тях.

Убиецът тръгна към нея и тя се отдръпна назад. Но само след няколко стъпки гърбът й се притисна в стената. Погледна наляво, после надясно. Нямаше накъде да отиде. Предвестникът вдигна гаротата, а Кенеди наведе глава и му обърна гръб.

Той метна примката около врата й, а тя пристъпи назад в прегръдката му, сякаш приветстваше собствената си смърт.

Сиката, която бе грабнала от земята, беше стисната здраво в завързаните й ръце. Убиецът се заби в острието й и то потъна изцяло в корема му. Кенеди завъртя ръце нагоре-надолу.

Умиращият изхърка немощно. Тя чу приглушеното тупване на тялото му на земята и едва тогава се обърна да погледне. Вероятно вече мъртъв, макар ококорените му очи да изглеждаха изпълнени с изненада. Кенеди си каза, че фентанилът сигурно е намалил болката му. Гаротата още висеше около врата й, а дървените й дръжки се люлееха свободно. Тя се зачуди как да освободи завързаните си ръце с помощта на отровното острие.

Диема отпусна ръце настрани и зачака. Позна гласа на Хифела, разбира се — от записите, които бе изучавала в Гинат Дания, и от заповедите му да бъде убита, независимо коя е и откъде е, докато тя пееше благословията си от върха на дървото. Знаеше добре какво ще стане, не бе наясно само с подробностите. Пистолетът бе притиснат в тила й, идеално разположен за екзекуция.

— Имам въпрос — каза тя.

— Аз също — отвърна Хифела със спокоен, почти небрежен глас. — Всъщност имам два въпроса. Как ни намерихте и кой друг знае? Очевидно ще зададем същите въпроси на неверницата, но след като вече сме тук, малка сестричке, отговори ми. Вие четиримата сами ли сте тук, или утре ще трябва да убивам отново?

— Сами сме.

Хифела се захили.

— Забележително. Вероятно трябваше да ви оставим да ни посетите у дома. Можеше да умрат по-малко хора.

Диема се скова.

— Не съм убивала никого — промърмори тя.

— Ти не си. Но якият ти приятел уби поне един от моите хора и обезобрази друг. А гранатата, която не успя да те премахне, уби един от нашите. Добре, вече имам половин отговор. Дай ми и другата половина, моля те. Как ни намерихте?

— Заглавната страница на книгата на Толър показва този хълм. Отгатнахме останалото.

— Гениална догадка. Да, разбирам. Елегантна работа, сестричке. А сега задай въпроса си, преди да наторя земята с кръвта и мозъка ти.

— Наистина ли би го направил?

Думите й прозвучаха почти детски, като молба за милост. Но Диема не искаше милост, а просто се молеше да разбере света наоколо. Но пък само дете би очаквало да разбере подобно нещо.

— Този войник не направи ли точно това, когато се самоуби? — попита я Хифела. — Неговият живот и смърт не струват ли колкото твоите?

Диема видя грешката в доводите му, но не можа да я определи точно поради затормозения си мозък. Хифела обаче явно не се нуждаеше от отговор.