Адам Блейк - Децата на Юда

Изглежда обаче, употребяващите от дълго време келалит оставаха незасегнати от него. Предвестникът вече бе върху Кенеди, която лежеше по корем, и извиваше ръцете й зад гърба. Беше много по-силен от нея и трениран в техники за обездвижване. Държеше и двете й ръце в една от своите и тя не можеше да помръдне и сантиметър, без да я прониже зашеметяваща болка.

Кенеди изпищя, но той не й обърна внимание. Из сградата се носеха достатъчно викове, така че още един нямаше да бъде чут. Със свободната си ръка нападателят извади пластмасова връзка и я стегна здраво около китките й.

После я вдигна на крака и я притисна към облечената в бели плочки стена. Извади сиката си и я размаха пред очите й.

— Виждаш ли това? — прошепна в ухото й. — Само кимни.

Кенеди кимна.

— Острието е отровно. Ако те порежа, умираш. Разбираш ли?

Тя кимна отново.

— В края на коридора има врата. Зад вратата — малък паркинг. Ще го прекосим, за да отидем в паркирания там ван. Ще се качиш в задната му част. Направи го, без да промълвиш и дума, без да издадеш звук и без да се опиташ да бягаш. В противен случай ще те убия. Разбираш ли?

— Да — отговори Кенеди.

Сложил ръка на рамото й, той я завъртя, и насочи напред.

Когато най-после се изправи на крака, Диема откри, че е оглушала.

Двама мъже тичаха към нея надолу по хълма, но от взрива още валяха листа и пръст, които правеха въздуха по-гъст и от супа, така че не я видяха, докато не застана точно пред тях. Тя остави първия да се втурне към нея, мушна се под него и го метна високо и силно. Но това я откри за нападението на втория, кошмарно съчетание от ритници и юмруци, което я просна на земята. Тя се удари с тътен в дънера на дърво.

Предвестникът вдигна пушката си към гърдите и се приготви да стреля. Очите му срещнаха нейните.

— Аик кадал — промърмори Диема, вторачена умолително в тъмните очи.

По-големи братко.

Решителността на мъжа го напусна за миг. Тя стреля два пъти и изпразни пълнителя си. Единият куршум не уцели, но вторият се заби в дясната му ръка, разби приклада на пушката и отнесе два от пръстите му.

Той бръкна за сиката си с лявата си ръка, но Диема се метна към него в отчаян скок, за да го срита в гърдите. Мъжът падна тежко и му бе нужна секунда повече отколкото на нея, за да се надигне. За това време тя вече бе взела пушката му, която й послужи само като тояга. Широкият й размах го прасна в долната челюст и ударът го просна на земята в безсъзнание.

Слухът й започна да се възвръща, но цялото й тяло пулсираше от болка и всяко движение й причиняваше зверска агония. Вероятно бе пукнала ребро, когато падна след избухването на гранатата.

Но си имаше пленник. Ако останалите бяха оцелели, това можеше да се брои за успех. Диема се огледа за нещо, с което да завърже ръцете на нападателя си. Коланът му щеше да свърши работа. Тя коленичи и го разкопча, после завъртя мъжа настрани, за да може да го измъкне.

Но когато завърза китките му, той се размърда и отвори очи.

— Декай? — изхъхри.

Жив? Взимаш ме жив?

— За да те разпитам — отговори Диема, но се въздържа от повече обяснения. — Искаме да знаем за Бер Лусим и работата, която вършиш за него.

Мъжът се намръщи. Мускулите на челюстта му се стегнаха, а бледото му лице внезапно почервеня.

Диема не осъзна какво прави пленникът й, докато не стана прекалено късно, за да го спре. Тя се забори да отвори челюстта му, но макар да успя, той потръпна и се скова, ококорил очи широко.

Идеята, че човек от племето й може да използва самоубийствена капсула, бе така абсурдна за нея, както идеята да убиеш един от своите. Кръвта на божиите слуги е скъпа в очите на Господ. Животът им бе скъпоценен, защото бездруго бяха твърде малко на брой. Но Бер Лусим очевидно ги бе научил на нови неща.

Мрачна и едва потискайки сълзите си, Диема използва палеца и показалеца си, за да затвори клепачите на мъртвеца над изпъкналите му очи.

Когато го направи, нещо студено и твърдо докосна тила й.

— Акхот ха ’актана — меко каза Хифела, като повдигна зигзауера си и докосна бузата й с дулото му. — Малка сестричке.

Кенеди тръгна пред Предвестника, но щом стигнаха до края на коридора, той се протегна покрай нея, за да отвори вратата. Вътре нахлу ярко слънце, което я накара да примигне и присвие очи.

— Натам — каза мъжът, като я побутна в правилната посока.

На около седем метра от тях бе паркиран червен ван. На него с черни букви бяха изписани думите „Скоростен превоз“, а до тях бе изрисувано логото на компанията. Кенеди се запрепъва към вана, като се влачеше бавно с напразната надежда, че някой може да се приближи и да види какво става.