Адам Блейк - Децата на Юда

— Насам! — крещяха спасителите. — Тук! Насам!

Двама от тях, мъж и жена, държаха вратата отворена. Кенеди мина през нея и слезе по стълбите. Всяка стъпка беше тежка борба да остане на крака и да не бъде смазана от полудялата тълпа.

В подножието на стълбите, които водеха към съблекалните, тълпата се поразпръсна. И тук спасителите насочваха хората напред и ги побутваха, за да не спират.

На пътя на Кенеди застана мъж, който закрещя енергично.

— Насам! Насам!

Тя тръгна в указаната посока, мина през друга врата и се озова в застлан с бели плочки коридор, който бе съвсем празен. Беше направила едва няколко стъпки, когато осъзна, че мъжът, който й беше извикал, нямаше хотелско лого на тениската си. Всъщност въобще не носеше тениска, а обикновена бяла риза и ленен костюм. Тя спря и се завъртя навреме, за да види как той затваря вратата и пуска резето.

Веднага щом видя мъжа с нож в ръката, Бен Ръш се завъртя и побягна. Уличният пазар се намираше точно до него и беше единственото място, което не бе блокирано от пищящи хора.

Но мъжът с ножа също се затича и след бърз поглед през рамо Ръш осъзна, че няма начин да спечели надбягването. Господи, този тип беше бърз!

Единствената му друга възможност бе да превърне състезанието в бягане с препятствия. Той запрескача щандове, профуча през окачалки с дрехи и подредени кашони, мушна се под навесите и направи всичко възможно да се отърве от преследвача си.

Но всеки път, щом решеше, че се е измъкнал, копелето отново се появяваше пред очите му. Ръш беше млад и в сравнително добра форма, но бе наясно, че не може да издържи още много време. А и ставаше все по-трудно да маневрира, тъй като продавачите и купувачите спираха неподвижно, за да гледат преследването. Сега образуваха почти солидна стена, която му пречеше да се пъхне в някоя дупка. Внимателните им любопитни погледи насочваха убиеца към него безпогрешно.

Ако Диема ми беше дала пистолет, помисли си той диво. Но как можеше да започне престрелка посред хиляди невинни зяпачи? А и никога в живота си не бе стрелял. Беше убеден, че ако се опиташе да стреля тук, нямаше да уцели онзи, когото трябваше.

Ръш зави зад ъгъла и се закова на място. Пътят свършваше тук. Пазарът слизаше до реката и той се намираше точно там. Пред него имаше нисък парапет. Далеч отдолу широката панделка на крайречната улица стоеше между него и Дунава. Дори олимпийски състезател не би успял да прескочи подобно разстояние.

Ръш се замисли енергично. Извади бомбата с боя от джоба си. Може би щеше да успее да привлече нападателя си наблизо и да го заслепи с нея. Но пък в Ютюб беше гледал хора, които си играеха с тези неща. Бомбите пръскаха боя на струи, а не вълни. Бяха идиотска играчка, предназначена за пияни кретени, които смятат, че щетите върху чуждите имоти са адски забавно нещо.

Обзе го вдъхновение чак когато почти беше станало късно да се възползва от него. Все още му оставаха една-две секунди, преди убиецът да завие зад ъгъла и да го види. Той се запрепъва до най-близката сергия, където продаваха щрудели, вдигна гранатата над главата си и дръпна иглата.

— „Дебрецен“ 20 20 Унгарски футболен отбор. — Б.пр. ! — изкрещя диво. — „Дебрецен“ са боклук. Полечик е чекиджия. „Ливърпул“ ви го наби в задника!

Гранатата избухна в ръката му и светът позеленя.

Огънят идваше поне от три посоки и Диема се сещаше само за един начин да реагира. Не можеше да отвърне на огъня — дори не виждаше откъде идваха изстрелите. А ако стреляше напосоки, можеше да убие някого от собствената си раса — грях, който щеше да й затвори вратата към дома.

Затова тя продължи да се плъзга по клоните на дървото. Криеше се от стрелците и се опитваше да намери място, което да я заслони отвсякъде. Като стратегия това вършеше малко по-добра работа от молитвите.

Веднага щом й дойде тази мисъл, осъзна, че има още една възможност.

Запя. Знаеше стотици благословии и повечето можеха да бъдат не само изречени, но и изпети. Започна с погребалния марш, който по очевидни причини беше на челно място в мислите й. Забрави за мелодия и хармония и закрещя с всички сили, като се надяваше, че гласът й ще достигне до хората на Бер Лусим.

Стрелбата замря.

Да, помисли си Диема. Момиче от родния град. Сега вече знаете.

Някъде наблизо изкрещя пронизителен глас, който произнесе заповед на развален арамейски.

Заповедта беше върховно богохулство: „Няма значение коя е, довършете мисията си“. За момент не стана нищо. Но говорещият бе произнесъл смъртната присъда на Диема.