Ричард Касл - Адска жега

Детектив Ван Мийтър се изкиска.

— Няма да говорим ние, а ти.

Очите й се стрелнаха към палката, която сега беше на сантиметри от лицето й.

— Харви — попита Дъч, — всички ли проговарят накрая?

— Всички.

— Да — кимна Дъч. — Всички до един. Немецът предаде свещеника. Свещеникът предаде Монтроуз. — Той млъкна за малко. — Монтроуз… него нямахме възможност да го амбицираме. Реши да се прави на герой, така че му приложих обратна дискриминация 37 37 Форма на дискриминация срещу членове на превъзхождащата или преобладаващата обществена група в полза на малцинствена или исторически непривилигирована група с цел изравняване на шансовете за реализация. — Бел.прев. . Точно тук.

Той рязко пъхна върха на палката под брадичката на Ники и електричеството я разтресе неконтролируемо, а челюстта й така се стегна, че зъбите й заскърцаха. Също толкова рязко Дъч отдръпна уреда.

Хийт отчаяно си пое въздух и усети, че й се повдига. Солта от собствената й пот пареше на очите й.

Когато отново можеше да говори, тя каза:

— Вие сте били, нали? Направили сте нещо на момчето на Хъдълстън. Вие сте го убили.

Ники вдиша дълбоко — имаше чувството, че се дави.

— Това е заснел Баркли, нали?

— Ники Хийт, следовател до последно. Вързана си, изтезаваме те, но ти задаваш въпросите. — Дъч размаха палката пред очите й и каза: — Аз имам един-единствен. Знам какво има на записа, интересува ме само едно. Къде е?

Руук знаеше, че е безполезно, но й остави още едно съобщение. Докато натискаше бутона с червената слушалка, си даде сметка, че вероятно задоволява собствената си нужда от контакт, въпреки че отсреща няма никой. „Не“, каза си той. „Ако й оставя съобщение, може би ще оцелее, за да го чуе.“

На ъгъла на 12-то авеню и 59-та улица остави колата. Паркира я на най-близкото място, което успя да намери и въпреки табелата, че зад него има гараж, му беше все едно че може да го глобят. Имаше си други грижи. Макар че GPS-ът в телефона му работеше, проблемът беше, че връщаше приблизително местоположение в радиус около километър. Руук застана на ъгъла, където магистрала „Уестсайд“ се издига над 12-то авеню, втренчи се в точицата на дигиталната карта и се завъртя в кръг. Доколкото можеше да прецени, телефонът на Ники се намираше в една от четири възможни сгради — в склада за бои, във фабриката за табели, в една безименна тухлена сграда, която приличаше на частен склад или от другата страна на магистралата, в градското пристанище за отпадъци на река Хъдсън.

От нощното небе се посипа ситна градушка и Руук вдигна яката си. Започна търсенето, като обходи трите сгради от тази страна на улицата. След това щеше да пресече, за да стигне до кея.

— Обясни ми нещо — каза Хийт. Гърлото й дереше и когато прекара език по зъбите си, усети назъбеното крайче на един кътник. — Простреля Стелджес, за да му затвориш устата, нали?

Ван Мийтър зае насмешливо-невинна поза.

— Глупости. Направих го, за да ти спася живота, Хийт.

— Да, след като го прати да заложи бомба в апартамента ми. Откъде взе С-4?

Дзверът отвори уста, но Ван Мийтър го пресече.

— Млъкни, Харви, достатъчно.

— Експлозив от армейски клас не се намира лесно, дори да си ченге — продължи тя. — Кой стои зад това? Някоя важна клечка? Не е ченге, но има влияние, нали? Някой от кметството? Или от правителството?

— Свърши ли? — попита Дъч. — Защото е време да потанцуваме. Къде е записът?

Той завъртя червеното копче с формата на сълза по часовниковата стрелка и ушите на Ники се изпълниха с пронизително жужене, сякаш й се гневяха всички пчели на света. Застанал зад Дъч, Харви им обърна гръб — не искаше да гледа. Под този ъгъл Хийт ясно видя драскотината на празния калъф за белезници, закачен на кръста му.

— Последна възможност — обяви Ван Мийтър, изчака малко, после плъзна стола си към кръста на Ники, скривайки се от поглед и тя усети, че разкопчава блузата й.

Внезапно светлината угасна и жуженето секна.

— По дяволите, Харви, нали каза, че имало достатъчно напрежение за тая проклетия! Какво стана?

— Откъде да знам. Би трябвало да има, но сградата е стара, всичко се случва. Ще трябва да намерим бушоните.

През стъклата на тавана се процеждаше светлина от града, обсипвайки помещението с блед лунен блясък. Ван Мийтър спря на вратата и каза:

— Не си тръгвай.

После двамата с Дзвера излязоха.

Ники опъна белезниците около китките си, но от това те само се забиха в кожата й. Почина си, опитвайки се да потисне паниката, когато вратата отново се отвори. Тя вдигна глава и видя детектив Фелър. Той също не носеше скиорска маска.