Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Сега ще разбера какво правиш тук! — заканително изръмжа Тейлър. — И бъди сигурен, че ако се наложи, Морган наистина ще ти откъсне шибаната ръка!

Пръстите около гърлото на Демарко се поразхлабиха, позволявайки му да диша и да говори.

— Няма да чуеш нито дума от мен, докато този мръсник не ме пусне! — задъхано отвърна Демарко. Болката в раменната му става беше наистина нетърпима. Изобщо нямаше представа какво ще каже, ако Морган го пусне, но на всяка цена трябваше да се освободи от хватката му.

Тейлър надникна в очите му и с неудоволствие установи, че съзира в тях болка и гняв, но не и страха, който очакваше.

— Виждам, че нещо не можем да се разберем, момче — изръмжа той. — Счупи му шибаната ръка, Морган!

Боже! Демарко направи отчаян опит да се изтръгне от желязната хватка, но тоя тип беше прекалено силен. Усети как меките части в рамото му — мускули, връзки и сухожилия — започват да поддават, бавно отделяйки се от костта.

— Катастрофа ли си направил, Макс? — разнесе се някакъв глас зад тях. — Мога ли да ти помогна?

Морган намали натиска, но пръстите му продължаваха да стягат гърлото на Демарко. Той успя да извърне глава и да види някаква жена в голям кадилак, която бе отправила въпроса си към Тейлър, но гледаше него, а в очите й имаше загриженост.

— Ама че гадост! — изръмжа полугласно Тейлър. — Тоя град е станал по-гъсто населен от Атланта! — После се извърна към жената и подхвърли: — Благодаря, Елън, всичко е наред. Върви да си гледаш работата!

— Извикайте щатската по… — Демарко не успя да довърши, тъй като пръстите на Морган се стегнаха и сякаш смачкаха трахеята му.

— Сигурен ли си, че всичко е наред, Макс? — тревожно попита жената. — Знаеш, че ако има нужда, с удоволствие ще помогна.

— За бога, Елън! — изгуби търпение Тейлър. — Вече ти казах, че няма проблеми. Хайде, изчезвай!

Лицето на жената почервеня от смущение.

— Добре, Макс, извинявай — промърмори тя и потегли с пълна газ, оставяйки следи от гумите си върху асфалта.

Тейлър понечи да насочи вниманието си към Демарко, но в дъното на улицата се появи още една кола.

— По дяволите! — отчаяно изпъшка Тейлър, после взе решение. — Хайде, Морган, качвай се в колата и да се махаме!

Хватката се разхлаби и Демарко рухна на колене до каросерията на пикапа. Морган го заобиколи и се насочи към кабината, но преди това му хвърли един последен поглед. Лицето му беше все така безизразно, но в очите му проблясваха присмехулни искрици, сякаш се забавляваше от безпомощното му състояние и го презираше заради него.

Тейлър вдигна пръст и понечи да каже нещо, но после поклати глава и кратко нареди:

— Карай!

Червеният пикап рязко потегли, а Демарко бавно започна да се надига. Все още дишаше трудно, а шията го болеше от съприкосновението с пръстите на Морган. Направи опит да раздвижи лявата си ръка и лицето му се разкриви от болка. За щастие раменната му става не беше извадена, въпреки че болката беше непоносима.

Бе извадил късмет, че Морган не го уби, докато примерните граждани на Фолкстън си гледаха работата.

Изтече повече от час, преди да открие фермата на Хати Маккормак. Когато най-сетне успя, небето беше започнало да потъмнява. На второстепенните пътища липсваха указателни табели и това на няколко пъти го принуди да се връща назад, търсейки ориентирите, за които му беше казал барманът. Друга причина за забавянето беше желанието му да не бъде проследен.

В крайна сметка откри ръждивата пощенска кутия, върху която с разкривени букви пишеше „Х. Маккормак“. Подкара по тясната алея и скоро видя колата на Ема, паркирана пред малка дървена къщичка.

Спря до нея, слезе и отиде да почука на вратата. Никой не му отговори, а в къщата не се виждаше никаква светлина. За всеки случай мина отзад, но бързо му стана ясно, че тук няма никой.

Вероятно двете жени бяха отишли някъде заедно. Спомни си думите на Ема, че при първата й среща с Хати жената накъсала квитанцията за глоба, която открила на предното стъкло на пикапа си. Но наоколо не се виждаше никакъв пикап, гараж също липсваше.

Погледна часовника си. Стрелките показваха девет и половина. Седна в колата, но твърде скоро болката в гърба го принуди да се премести на един от плетените столове на верандата на Хати. И там не се задържа дълго просто, защото комарите решиха да си направят малък пир с оголените части на тялото му. Върна се в колата и вдигна стъклата, но не посмя да включи климатичната инсталация, тъй като бензинът му беше малко. В резултат колата за броени минути се превърна в сауна, а гърбът отново го заболя. Това отвратително място наистина започваше да му писва!