Майк Лосон - Вътрешният кръг

Нямаше представа къде се намира, а по неизвестни причини не можеше да отвори очи, за да провери. Лежеше по гръб на нещо твърдо, което се движеше и му причиняваше болка. Тръсна глава, за да избистри съзнанието си. Оказа се, че това е грешка, тъй като тилът му бе пронизан от остра болка. Без да отваря очи, той протегна ръка и внимателно опипа внушителната цицина, която се беше образувала там.

— Не би трябвало да те боли много, храбрецо — прозвуча един глас над него. — Хлопнах те по тиквата с много премерен удар и едва ли съм ти счупил черепа.

Тялото на Демарко подскочи, сякаш пронизано от електрически ток, а очите му широко се отвориха, фиксирали ухилената физиономия на Дейл Естъп, надвесена над него.

Рейнджърът беше облечен във военен камуфлажен панталон, а на главата си имаше безформено зеленикаво кепе. Ръцете му бяха ангажирани в някакви странни движения. Мозъкът на Демарко най-сетне заработи и той си даде сметка, че мъжът насреща му гребе, а твърдата повърхност, върху която лежеше, е дъното на малко кану. Главата му беше подпряна на седалката.

Понечи да се надигне, но Естъп извади греблото от водата и го ръгна в гърдите. Движението му позволи да види пистолета в кожен кобур на дясното бедро и дългия ловджийски нож на колана.

— Спокойно, храбрецо. Не бива да клатиш лодката.

Фосфоресциращите стрелки на часовника му показваха един след полунощ. Което означаваше, че е бил в безсъзнание повече от час. Надигна глава над ръба на кануто и огледа околността. Нощта беше безлунна, но в далечината все пак се виждаха силуетите на високи кипариси, от които се стелеше дантелата на испански мъх. Което означаваше, че се намират във водите на проклетото блато!

— Какво си мислиш, че правиш, Естъп? — попита той. Безспорно беше уплашен, но гневът му взе връх. Защото наистина му писна да бъде подритван от тези типове.

— Значи ме познаваш — кимна Естъп.

Още една грешка, мамка му! Демарко мрачно поклати глава и смени темата.

— Къде отиваме?

— На запад, храбрецо. Право към центъра на любимото ми блато.

— Защо?

— Какво да ти кажа. Много си падам по Оукъфън нощем. Това е времето, когато тварите се трепят помежду си. Силните трепят слабите, а бързите — бавните. Тук по цяла нощ се чуват стоновете на жертвите. И един повече няма да има никакво значение.

— Какви ги дрънкаш, за бога? — попита Демарко, макар че вече знаеше отговора.

— Чичо Макс ме помоли да проведа един малък разговор с теб, приятел. Да се опитам да разбера какво си намислил. А аз реших да отидем на място, на което никой няма да ни безпокои. Чичо Макс се оплака, че се опитал да си поговори с теб, но разни хора са ви попречили. Тук това няма да стане.

Защо го нарича „чичо Макс“? — Запита се Демарко. Същото обръщение беше използвал и Били, както и младото момиче в къщата на Тейлър.

— Вие с Тейлър май сте си изгубили ума — подхвърли на глас той. — Аз идвам от Вашингтон, Естъп. Работя за правителството и куп хора знаят, че съм тук.

— Това е едно от нещата, за които ще си поговорим — кимна Естъп. — Кой знае, че си тук, и какво точно знае.

— Аз работя съвместно с ФБР, Естъп — заяви Демарко. — По тази причина ти ще си първият, когото федералните ще арестуват, в случай че изчезна.

Естъп спря да гребе, усмихна се и замахна с греблото към главата му. В последния момент Демарко успя да се предпази с ръце, но тежкото дърво се стовари върху лявата му ръка.

— По дяволите! — изруга той и започна да разтрива ръката си.

— Не обичам да ме лъжат, приятел — презрително процеди Естъп. — Вече знам, че не работиш с ФБР. Хората там те смятат за смахнат. Единственият, с когото работиш напоследък, е някакъв министър на име Банкс. И вие двамата с тоя Банкс си мислите, че аз и братовчедът Били сме се опитали да убием президента.

Вече нямаше никакво съмнение, че Тейлър е разговарял по телефона именно с Донъли. Проклетият мъник!

— Ако имаш малко ум в главата, веднага ще обърнеш кануто и ще ме върнеш във Фолкстън — предупредително рече той.

Но Естъп продължи, сякаш изобщо не беше чул думите му:

— Ще ти кажа нещо, приятел. Чичо Макс знае как си направил връзката между мен, него и Били. Знае, че си следил момчето, че си подслушвал разговорите му. Как не те е срам!

Проклетият Донъли явно беше предал на Тейлър всички подробности от срещата при министъра на правосъдието, съкрушено установи Демарко.

— А сега чичо Макс иска да научи имената на всички, с които си говорил по този въпрос — продължи ленивото си изложение Естъп. — Какво точно си им казал, как си стигнал до решението да се появиш тук, в Джорджия. — Зъбите му проблеснаха в мрака. — Ето защо разговорът може да продължи дълго.